— Отсъждам, че тази на Ло е по-добра — каза момичето. — Десет от десет точки.
Гласът ѝ беше много далечен и когато Ло се зарадва, Нейтън имаше чувството, че е под вода. Опита се да кимне, но чувстваше главата си тежка и безформена. Осъзна, че момичетата го гледат.
— Съгласен съм — отвърна той с надебелял в устата си език.
Видя Ло да се усмихва, но само с периферното си зрение. Погледът му беше насочен в задната част на картината. Най-вече в залепеното там. То беше намачкано и потъмняло от финия червен прах, който се беше събрал в найлоновите му гънки. Усети как земята се разлюлява под краката му.
— Тук е много горещо, момичета — съумя да каже най-накрая. — Влезте вътре и пийнете малко вода.
— Добре. — Чу стъпките им и вратата да се затваря след тях.
Ръцете му трепереха, докато оставяше картината обърната на верандата. Найлоновият плик беше внимателно залепен в средата на рамката. Нейтън се зае да го отлепи, без да му пука дали ще повреди картината. Успя.
Под праха успя да види оцветените краища на банкнотите, надписа върху паспорт и няколко сгънати сертификата. Сърцето му като че ли прескочи и изведнъж в гърдите му се отвори празнина. Едва в този момент осъзна, че не беше очаквал да намери плика. Не и в действителност.
Не пипай картината.
Нейтън огледа пустия двор. От другата страна на къщата вече не се чуваха удари с бухалката за крикет. Не чуваше и радостните викове на Бъб.
Мамка му, не. Никой не трябва да пипа шедьовъра на Кам.
Бунгалото на Хари се извисяваше мрачно и самотно в далечината. Вратата му беше здраво затворена.
Не пипай картината. Нанесе достатъчно щети.
Стори му се, че къщата стърчи над него, затаила дъх. Не чуваше нито Лиз, нито Илзе. Прозорците на кухнята и кабинета бяха празни.
Мястото ѝ е на стената.
Той по-скоро усети, а не чу изскърцване и стъпки по дюшемето в коридора някъде зад себе си. Миг по-късно комарникът се отвори. Нейтън не помръдна. Не можеше да се насили да погледне.
Това е златно правило в тази къща.
Кой го беше предупредил?
Не пипай картината.
Всички. Всички го бяха предупредили.
Стъпките бяха по-близо до него.
— Опитах се да ти кажа — чу се един глас. — Но ти никога не слушаш, Нейтън.
Той се обърна.
Глава 38
— Опитах се да ти кажа.
Нейтън познаваше гласа също толкова добре, колкото своя собствен. Обърна се. На няколко крачки от него, с лице, отчасти забулено в сенките на верандата, стоеше майка му.
Погледът ѝ се стрелкаше между картината на земята и найлоновия плик в ръцете му. Погледна го. Погледът ѝ беше много по-ясен, отколкото през последните няколко дни.
— Това беше много мило от твоя страна. — Лиз говореше тихо. — Историята за работника, която разказа на момичетата. Чух те от кухнята.
Ръцете на Нейтън се вдървиха и той имаше чувството, че пликът ще се изплъзне измежду пръстите му.
— Историята е истинска. — Гласът му малко го предаде.
Лиз срещна погледа му.
— Искаш ли и аз да ти разкажа една история? И тя е истинска.
От коридора се чуха стъпките на момичетата. Майка му бързо пристъпи към него и взе плика от ръцете му.
— Не тук. Ела с мен, Нейтън.
Тя го стисна силно за ръката, подпря картината на къщата и прибра плика в джоба на престилката си.
На светлината от деня сянката на Лиз се беше смалила до малко черно петно под краката ѝ, докато прекосяваха двора. Вървяха към евкалипта. Спряха се под леко полюшващите се клони. Гробовете бяха пред тях.
Кръвта бучеше в ушите на Нейтън, докато оглеждаше земята. Стара пръст до прясна пръст. Имаше толкова много въпроси, че му беше трудно да избере с кой да започне.
— Излязох да пояздя — започна най-накрая Лиз. — След като Софи си нарани ръката и каза на всички, че конят ѝ я е хвърлил. Не можехме да позволим това да се повтори. Не и ако искаше да се състезава на надбягванията. Затова исках да изпробвам животното сама.
Нейтън изведнъж не искаше повече да слуша, но затвори очи и се насили. Тя му разказа: в деня, в който Камерън не се беше прибрал у дома, правила същото като всеки друг ден. Яздила. Това бил навик, който си създала по време на брака си. Когато се качвала на кон, била по-висока, по-бърза и поне за няколко часа никой не можел да я докосне.
През онзи ден се качила на коня на Софи. Той се нуждаел от тренировки, докато ръката на детето зарасне. Лиз яздила по-дълго от обикновено, за да провери дали има проблем с животното. Всичко изглеждало наред и конят реагирал добре на командите. Тя се замислила за ръката на внучката си и продължила да язди, като натоварила повече животното, за да усети какви грешки допуска. Вече била отишла по-далеч, отколкото възнамерявала, когато мисълта за първи път се появила в главата ѝ, черна и коварна.