— Нямаше проблем с коня — каза Лиз, а сенките, които евкалиптовите листа хвърляха, играеха върху лицето ѝ. — Не можех да разбера какво е станало. Нямаше никаква логика.
Нейтън се сети за джипа на Илзе, зарязан в гаража. И в неговите постоянни повреди нямаше никаква логика. Накрая обаче се оказа, че има.
— Затова просто продължих да яздя — каза майка му.
Лиз продължила напред, като с всеки следващ метър ставала все по-неспокойна. Спомнила си, че Софи била бледа и цялата треперела, докато стискала ранената си ръка. Детето плачело и казало, че е изплашено. Но нямало търпение да се качи на коня си в мига, в който му позволили да го стори. Всички му се радвали колко било смело. Софи не казала нито дума.
Стомахът на Лиз се свил по онзи добре познат начин, когато видяла мъжът да стои до гроба на работника. Тя забавила темпото. Зрението ѝ вече не било толкова добро и за миг, под заслепяващите лъчи на слънцето, се припознала.
Лиз спряла коня, за да погледа, след което се приближила. Разпознала паркирания джип и въздъхнала. Естествено, че мъжът не бил онзи, за когото го взела, нямало как да бъде. Това бил синът ѝ Камерън.
— Какво правеше? — попита Нейтън. Той беше отворил очи и се взираше в земята.
— Копаеше.
Камерън държал лопата в ръката си и я забивал в меката пръст. Лиз продължила напред с коня си, без да бърза. Синът ѝ се държал странно напоследък и дори сега в движенията му имало някаква трескава енергия, което я обезпокоило много. Тя слязла от коня и завързала юздите му за страничното огледало на джипа.
Тогава Камерън се изправил и вдигнал лопатата с две ръце. Металът проблеснал на слънцето и Лиз за пореден път си спомнила един друг човек. Имало нещо познато в погледа му. Не се зарадвал да я види.
Може ли малко вода за коня? Лиз отишла до багажника, където държал провизиите си.
Камерън махнал с ръка, вече насочил вниманието си в меката пръст в краката си. Лиз намерила една кофа и я напълнила с вода. Огледала се, докато конят ѝ пиел.
Какво правиш?
Той се навел.
Проверявам нещо.
Какво?
Защо проклетата ми жена е довела децата ми тук?
Лиз се поколебала.
Мислех, че ще ходиш до комуникационната кула.
Така е.
Бъб ще те чака.
Първо да приключа тук.
Камерън забил за пореден път лопатата в песъчливата пръст, след което спрял. Издал някакъв гърлен звук.
— Беше намерил нещо. — Гласът на Лиз едва се чуваше.
Звукът, който Камерън издал, не бил триумфален, а някак глух. Лиз изведнъж съжалила, че не е избрала друга посока. С облекчение видяла, че конят вече е утолил жаждата си. Върнала празната кофа обратно в багажника и когато се обърнала, видяла как синът ѝ се навежда и заравя ръце в пръстта. Когато се изправил отново, той държал найлонов плик, покрит с червен прах.
Какво е това?
Усмивката на Камерън накарала стомаха ѝ да се свие.
Заровено съкровище.
— Веднага разбрах какво е. — Лиз потри ръката си и Нейтън видя двете скорошни рани, причинени от рака на кожата, както и друг, по-стар белег, за който не говореха. Един от множеството такива белези. Всички имаха такива — Лиз, Нейтън, Бъб. Камерън също. Белези, които криеха и никога не показваха. — Веднага разбрах какво е намерил — каза тя. — Навремето и аз имах нещо подобно.
Имала стара метална кутия за бисквити, която държала скрита в средата на една конска хранилка, докато Карл не я намерил. Ударът, който ѝ нанесъл, пукнал лявото ѝ тъпанче и слухът ѝ така и не се възстановил оттогава. Но Лиз научила урока си и никога повече не опитала подобно нещо. Момчетата все още били малки, а тя се страхувала прекалено много от последствията.
Докато Лиз стояла пред гроба на работника и гледала средния си син, се зачудила колко по-страшно се е оказало в крайна сметка това, че не се опитала.
Не бива да го пипаш. Изненадала дори себе си, когато изрекла тези думи.
Камерън също се изненадал и погледът му станал груб.
Дори не знаеш какво е.
Знам, Камерън. Знам.
Значи ти е ясно, че няма нищо общо с теб.