Тогава синът ѝ се изправил в цял ръст. Подпрял лопатата на тялото си, а в ръце едва стискал дръжката. Тя се изплъзнала леко. Той не я вдигнал. Не заплашил майка си — нямал такова намерение — но докато стоял там, а слънцето се отразявало в метала на лопатата, Лиз знаела точно на кого ѝ напомня синът ѝ. Камерън вече не бил малкото ѝ момче. Или поне не бил само нейното момче. Той също така бил син на баща си.
И тогава разбрала — както винаги беше знаела дълбоко в себе си — какво се била опитвала да ѝ каже Илзе. И за какво се бил тревожил толкова много Хари. И защо рисунките на Ло били толкова тъжни. И защо ръката на Софи била превързана. И защо всичко това щяло да се повтори. И дори да стане по-лошо.
Лиз потръпнала неволно, когато Камерън минал покрай нея на път към джипа си. Той хвърлил лопатата в багажника и затворил вратата, преди да хвърли плика през предния прозорец на седалката. Конят ѝ се изнервил и дръпнал юздите, които били завързани за страничното огледало. Лиз му прошепнала нещо, за да го успокои.
Трябва да тръгвам. — Камерън не я погледнал. — Имам работа за вършене.
При кулата ли отиваш? — Гласът на Лиз звучал странно дори в собствените ѝ уши.
Синът ѝ се върнал до гроба и започнал да рита пръстта обратно в дупката.
Така смятах, но… — Гневът му бил силен като жегата. — Може първо да се отбия до вкъщи. Да поговоря с Илзе.
Камерън. Моля те. — Страхът я връхлитал като наводнение. — Момичетата са у дома.
Той не казал нищо, но най-накрая я погледнал: Е, и? Може би те също трябва да го чуят.
Тонът му и слънцето, което печало в очите на Лиз, я накарали да се върне трийсет години назад и тя веднага се сетила какво се случва, когато такива мъже се приберат у дома.
Лиз усетила как ръката ѝ се протяга, преди да осъзнае за какво. Тя направила изчисленията в главата си, без дори да го съзнава. Изчисления, които се бяха превърнали в неизменна част от нея преди толкова много години. Да се съпротивлява или да се скрие. Синът ѝ бил на пет метра от нея, може би на шест. И гледал надолу, бил разсеян, ритал пръстта, за да прикрие дупката, която бил изкопал.
Трябвало ѝ само толкова време, колкото да си поеме въздух: тя седнала на шофьорското място. Още едно поемане на въздух: завъртяла ключа.
Камерън вдигнал поглед, но кракът ѝ вече бил на педала за газта. Тя свалила прозореца и развързала юздите от страничния прозорец. Конят я последвал послушно, когато потеглила. Не карала прекалено бързо. Нямало нужда, защото един бягащ кон лесно можел да надбяга човек.
— Камерън обаче се опита. — Гласът ѝ беше изпълнен с ужас. — Наистина се опита.
Той крещял след нея през цялото време. Накрая разбрал какво се случва и знаел какво означава това. Лиз дала всичко от себе си, за да не настъпи педала на газта до долу и да се избави от ужасните викове. Вместо това продължила със същата скорост, опитвала се да не слуша и гледала право напред. Малко по-късно, когато най-накрая намалила и погледнала в огледалото, наоколо нямало никой. Тя останала съвсем сама.
Глава 39
Нейтън се взира дълго в гробовете, преди да проговори.
— Джипът на Камерън не е бил на скалите в четвъртък сутринта.
Лиз се изненада.
— Ти си знаел?
— Мислех, че някой го е преместил. Или че полудявам. Не бях сигурен кое от двете.
— Направих грешка — каза Лиз. — Скрих го далеч от пътя, близо до дома ни. Същата вечер обаче осъзнах, че е прекалено далеч. Той няма как да извърви това разстояние. Когато намереха джипа, щяха да разберат, че се е случило нещо друго.
— Затова си го преместила?
Тя кимна.
— На следващия ден. Излязох рано, хванах коня отново за юздите и отидох на скалите. Мислех, че човек като Камерън е способен на подобно нещо. Да извърви десет километра.
— Всъщност са девет.
Лиз не оспори твърдението му.
— Просто не исках да намерят джипа прекалено бързо.
Нейтън не каза нищо. Не искаше да мисли за това.
— Не знаех какво да правя с документите на Илзе — продължи майка му. — Исках да ѝ ги върна, но не можех да измисля как. Момичетата постоянно са наоколо — в стаята ми, в конюшнята. След това Зандър започна да претърсва навесите. — Тя поклати глава. — Но всички знаят, че не трябва да пипат проклетата картина.
Нейтън се загледа в имота. В паркирания на алеята джип на Камерън и в къщата, в която бяха израснали.
— Подозирах, че в смъртта на Кам има нещо особено — каза той. — За известно време даже смятах, че Джена Мур има нещо общо — продължи след малко, но пак млъкна. Слънцето наближаваше своя апогей в небето, а хоризонтът представляваше просто линия в далечината. — Чудя се какво е искала от него.