Когато Лиз не му отговори, Нейтън вдигна поглед.
— Какво?
Тя се поколеба, после бръкна в джоба си.
— Каролин от пощата ни донесе писмото вчера. Мислела, че може да мине време, докато отидем в града и го вземем.
Лиз подаде нещо на Нейтън и той завъртя леко намачканото писмо между пръстите си. В предната част на плика беше написано името на Камерън Брайт. Нямаше адрес на изпращач, но в горния десен ъгъл имаше британска марка. Пликът вече беше отворен и той извади съдържанието му. Листът беше сгънат на три и намачкан по краищата, сякаш бе отварян и четен няколко пъти. Нейтън си пое дълбоко въздух и зачете.
Камерън — започваше писмото. Не познаваше почерка, но той беше красив и стегнат. — Моля те, прочети това писмо до края. Наясно съм, че може дори да не ме помниш, Камерън, но искам да ти кажа едно:
Прощавам ти.
Ти самият може да не искаш опрощението ми или пък мислиш, че деянието ти не се нуждае от такова. Надявам се обаче да не е така. Независимо от нещата, в които се опитваш да се убедиш, и от заплахите, които баща ти отправи от твое име, когато ме хвана сама, двамата с теб знаем какво се случи през онази нощ. Знаеш какво направи, знам го и аз.
Някога се надявах, че ще живееш живота си със същото чувство на разкаяние и срам като мен. Но това вече не е важно за мен.
Години наред се чувствах виновна за нещо, за което вината не беше моя, и ти дадох власт над мен, каквато не заслужаваш. С подкрепата на моя терапевт и любовта на прекрасното ми семейство с гордост заявявам, че вече няма да позволявам това.
В много отношения успях да си създам един щастлив живот. Пожелавам ти същото, Камерън. Онези, които изпитват дълбока болка, я причиняват и на другите, и се надявам, за твое добро и за доброто на хората около теб, да си намерил някакъв мир.
Джена Мур
Нейтън прочете писмото три пъти, след което го сгъна отново. Върна го на Лиз.
— Какво ще правиш с него? — попита той.
— Предполагам, че ще го покажа на Глен.
— Това не те извинява, нали знаеш? — Гласът му звучеше грубо дори в неговите уши. — Това не прави стореното от теб правилно.
— Знам.
— Видях как изглеждаше Камерън накрая, когато Стив го качи в линейката. Видях всички последствия. — Нейтън забеляза, че майка му потръпна при тези думи, но продължи. Тя трябваше да чуе всичко. — Смъртта му не е била лека. Трябва да знаеш това. Страдал е, и то много.
Лиз не отговори и той осъзна, че плаче. Не помръдна. Накрая майка му си пое дълбоко въздух.
— Не те моля да ми простиш…
— Добре.
Лиз застина за дълго.
— Нейтън, бях на осемнайсет, когато напуснах дома си — каза най-накрая тя. — Когато го направих, си обещах нещата да са различни.
И му разказа: отпътувала на север, а после на запад. Ходила където поискала, и се чувствала свободна за първи път в живота си. Спряла се в Баламара, защото пътят свършвал и започвал в пустинята. Само след няколко дни си намерила работа в пощата и за първи път печелела сама парите си. Работата била приятна, а местните — дружелюбни. Винаги имали време да ѝ се усмихнат и да поговорят с нея и когато Карл Брайт ѝ се усмихнал и настоял да я почерпи питие, тя се съгласила.
— За известно време всичко беше чудесно. Той беше много забавен, независимо дали ти се вярва, или не, а и беше много красив. Също така беше мил с мен. За известно време животът ми наистина беше различен. — Лиз се намръщи. — Тогава се оженихме и нещата започнаха да се променят. Един ден осъзнах, че животът ми вече не е толкова различен. Баща ти ми каза, че той също е имал труден живот, когато е бил млад, а и двамата искахме нещо по-добро. Само че не беше такова. Беше същото, каквото оставих зад себе си. Толкова много се разочаровах, Нейтън, и просто се изморих. Бях изминала целия този път, за да свърша на абсолютно същото място. Не разполагах с енергията да се боря. Какъв беше смисълът?
Тя поклати глава.
— После забременях и си казах, че каквото и да става между мен и него, няма да позволя да се случи с вас, децата. — Лиз си избърса очите. Не можеше да погледне сина си. — Дадох всичко от себе си, Нейтън. Моля те да ми повярваш. Правех планове, обмислях ги всеки ден. Но бях много изплашена, самотна и се чувствах хваната в капан. Много съжалявам. Това не беше достатъчно, знам, въобще не беше. Но само това успях да направя.
Майка му мълча дълго.
— И тогава баща ти катастрофира. Мисля, че това спаси живота ми. Може би и този на Бъб.