— Не знам.
— Но ти си бил там. Какво видя?
— Дойде едно ченге от Сейнт Хелънс, което обобщи всички варианти…
— Наясно съм с това — прекъсна го тя. — Питам теб. Моля те.
Нейтън въздъхна. Чаршафите плющяха около тях, докато ѝ разказваше всичко, което знаеше, и по някое време я забеляза, че леко сбърчи вежди. Илзе слушаше предимно без да говори, с навлажнени очи и здраво стиснати устни. Прекъсна го само на два пъти — първия, когато ѝ разказа за плитката дупка в основата на надгробната плоча, и втория — когато спомена зарязаните провизии и водата в джипа на Камерън. Накара го да ѝ обясни отново това. Втория път също не намери повече смисъл в постъпката на съпруга си.
Нейтън наблюдаваше Илзе през цялото време, докато говореше. Вече бяха минали десет години оттогава, но понякога, на правилната светлина, тя все още приличаше на онова момиче, което беше срещнал зад бара в кръчмата една вечер. Тогава той — един сравнително редовен клиент на заведението — също беше различен. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, прекалено често изминаваше дългия път дотам, когато раната от развода му все още беше прясна.
Съпругата му — бившата му съпруга, документите тъкмо бяха пристигнали — си беше заминала по „Баламара Трак“ година по-рано, като отведе със себе си петгодишния Зандър и дори не погледна назад. Оказа се, че не е имала намерение да се съобразява с правото му да общува с детето си, както първоначално се бяха разбрали.
Нейтън беше обещал на сина си да му се обажда всеки ден в Бризбейн, но не успяваше да се свърже с него прекалено често, за да отдаде това на съвпадение. Когато най-накрая извадеше късмет, Зандър го извикваха, преди двамата да успеят да си поговорят, и в ухото на Нейтън прозвучаваше сигналът „свободно“. Джаки беше трудна за откриване в дните с предварително уговорените посещения. Нейтън си казваше, че вероятно има нужда от време, за да свикне с новия си живот, и ѝ осигуряваше такова — много повече от разумното — но накрая не издържа. Когато влезе в кръчмата в Баламара през онази вечер, тъкмо се беше разделил със сериозна сума, която бе платил, за да наеме семеен адвокат.
Разстоянието между него и сина му го караше да се чувства тъжен, а хонорарът на адвоката му — беден. През онази вечер беше отишъл в кръчмата без някакви очаквания нещо да се промени. Нямаше голяма полза от това да пиеш бира в празно питейно заведение.
Там обаче срещна нея.
Илзе бе единствената зад бара, а Нейтън — единственият пред него. Тя му сервира с усмивка и той ѝ се представи. След това седнаха един срещу друг и се заговориха. Илзе му сподели, че работи в кръчмата точно от три седмици и един ден. Пристигнала в града с раница на гръб преди три седмици и два дни. Била холандка, но следвала екология в Канада. Илзе го учеше да произнася името ѝ с мекия си мелодичен акцент, наведена над бара.
— Ийл-са — направи поредния опит Нейтън и тя му се усмихна.
— Почти успя.
Той продължи да опитва, докато не изрече името ѝ както трябва.
Тя му разказа, че родителите ѝ са разведени, а майка ѝ е починала преди една година от рак на гърдата. Тук спря да говори, впери поглед в бара и дълго време не го вдигна. Накрая Нейтън се протегна колебливо и сложи ръка върху нейната. Илзе му се усмихна и той усети как нещо у него се пропуква. Несгодите ѝ — продължи да обяснява с усмивка на лице младата жена — я подтикнали да пътува, да се отдаде на едно приключение и да разгледа част от света.
— Какво мислиш за пустошта? — попита я Нейтън и тя се разсмя.
— Готина е. Сякаш се намирам на самия ръб на Земята.
Той взе питиета за двама им и започна да я запознава с местните клюки. Акустичната му китара беше в джипа — изпадна в ужас, когато се сети по-късно — и той отиде да я вземе, за да посвири на Илзе. Но двамата се смяха, докато свиреше австралийски песни, които тя никога не беше чувала, а тя го помоли да ѝ изсвири холандски песни, които пък той никога не бе чувал.
— Как още се забавляват хората тук? — попита го Илзе по начин, който малко му напомни за Джаки. Съпругата му му беше говорила така в едни далечни времена, когато нещата помежду им бяха наред.
— Освен да идват в кръчмата ли? — попита Нейтън. — Нека помисля. Понякога обичат да се бият. — Илзе завъртя очи. — Така е, недей да подценяваш това. Миналата година двама братовчеди от „Атертън“ се биха на улицата цели четири часа. Хората си изкараха столове, за да седнат и да гледат.
— Четири часа? — повтори през смях Илзе. — Ако е истина, а аз — между другото — не вярвам, че е, тези двамата или са много добри в боя, или са много зле.