Той коленичи до платнището. Беше избеляло от времето и на места изпънато като чаршаф на легло.
— Погледна ли вече?
— Не. Казаха ми да не пипам нищо.
Нейтън не му повярва. Вероятно заради тона му или заради начина, по който беше отпуснат горният край на платнището. Пресегна се и Бъб издаде някакъв гърлен звук.
— Недей, Нейт. Изглежда страшно.
Брат му не можеше да лъже. Нейтън издърпа ръката си и стана.
— Какво му се е случило?
— Не знам. Чух само това, което казаха по радиото.
— Да, аз пропуснах по-голямата част от него. — Нейтън не посмя да погледне Бебчо в очите.
Брат му пристъпи от крак на крак.
— Нали обеща на мама да не го изключваш, мой човек.
Нейтън не отговори и Бъб не продължи да настоява.
Нейтън погледна назад през оградата, към собствената си земя. Видя Зандър, който не спираше да се върти на предната седалка. Цялата изминала седмица обхождаха южната граница; през деня работеха, а през нощта лагеруваха. Вчера вечерта тъкмо прибираха инструментите, когато въздухът завибрира и над главите им прелетя хеликоптер — черна птица на индиговия фон, на който денят се гърчеше в предсмъртни мъки.
— Защо лети толкова късно? — беше попитал Зандър, присвил очи към небето.
Нейтън не му отговори. Нощен полет. Опасен избор и зловещ знак. Нещо не беше наред. Тогава включиха радиото, но вече беше станало прекалено късно.
Нейтън погледна Бъб.
— Виж, чух достатъчно от съобщението. Това обаче не означава, че съм разбрал.
Небръснатата челюст на брат му потрепери. Значи ставаме двама.
— Не знам какво се е случило, мой човек — отвърна той.
— Няма проблем, кажи ми каквото знаеш.
Нейтън се опита да прикрие нетърпението си. Снощи, когато се стъмни, с Бъб бяха провели кратък разговор по радиото и Нейтън беше казал, че ще тръгне към мястото призори. Искаше да му зададе още сто въпроса, но не го беше направил. Не беше посмял да говори по тази свободна честота, която всеки можеше да подслуша.
— Кам кога излезе от къщи? — прикани Нейтън брат си, когато видя, че не знае откъде да започне.
— Хари каза, че онзи ден сутринта. Около осем часа.
— Значи в сряда.
— Да, в сряда. Но аз не съм го виждал, защото излязох във вторник.
— Къде ходи?
— Да проверя двата сондажни кладенеца до северната кошара. Имах планове да лагерувам там и в сряда да потегля към Леманс Хил, за да се срещна с Кам.
— За какво?
— За да поправим комуникационната кула.
Е, Кам щеше да я поправи, помисли си Нейтън. Бъб само щеше да му подава гаечния ключ. И да го кара да се чувства по-сигурен с присъствието си. Леманс Хил се намираше в западния край на имота, на четири часа път с кола от дома му. Щом комуникационната кула там беше излязла от строя, същото трябваше да се е случило и с обхвата на радиото.
— Какво се обърка? — попита Нейтън.
Бъб се беше загледал в платнището.
— Закъснях. Трябваше да се срещнем около един, но се забавих по пътя. Успях да стигна до Леманс едва два часа по-късно.
Нейтън не каза нищо.
— Кам не беше там — продължи Бъб. — Зачудих се дали не си е тръгнал, но кулата все още не беше поправена. Потърсих го по радиостанцията, но явно нямаше обхват. Затова почаках малко, преди да тръгна към пътя. Надявах се да се засечем някъде.
— Но не сте се засекли.
— Не. Продължих да го търся по радиото, но от него нямаше и следа. — Бъб се намръщи. — Шофирах около час, но все още не бях стигнал до пътя, така че спрях. Стъмваше се, нали се сещаш?
Той изгледа Нейтън изпод периферията на шапката си в търсене на успокоение и брат му му кимна.
— Нямало е какво да направиш. — Така си беше. Нощите на Леманс Хил бяха непрогледни като черно покривало. Шофирането в подобен мрак със сигурност щеше да доведе до някакъв инцидент — или да се блъснеш в скала или крава, или да се преобърнеш някъде. Тогава двама от братята му щяха да са покрити с платнище.
— Но си започнал да се тревожиш? — попита Нейтън, макар че можеше да предположи какъв ще е отговорът.
Бъб сви рамене.
— И да, и не. Знаеш какво имам предвид.
— Аха. — Наистина знаеше. Те живееха в земя на крайностите във всяко отношение. Хората или бяха изключително свестни, или крайно нечитави. Почти нямаше златна среда. А и Кам не беше някакъв турист. Той знаеше как да се грижи за себе си, което означаваше, че може да е бил на половин час разстояние на пътя, хванат в капана на мрака и извън обхвата на радиото, но сгушен в палатката си със студена бира от хладилната чанта в багажника си. Или пък не.