— Нещо друго? — попита Нейт.
— Виж, приятелю, когато казах, че никой не е съобщил за джипа, не хвърлих камъни в твоята градина. Исках само да знаеш, че съм наясно, че гледаш да заобикаляш града…
— Аха. Нямам голям избор, нали?
— Е, не е точно така. Имаш избор, приятелю. Можеше да създадеш много проблеми през годините, но ти избра да не го правиш и аз оценявам това.
— Радвам се.
— Знам, че постоянно повтаряш, че вече си свикнал със ситуацията, но предвид случилото се, ако почувстваш, че ти идва в повече, и сметнеш, че трябва… — Маккена млъкна.
— Да се самоубия като Кам ли?
— Да, нещо такова. Виж, ако почувстваш, че нещата излизат от контрол, знаеш, че може да дойдеш в града, когато пожелаеш.
Нейтън кимна. Сержантът беше свестен човек. Случилото се не беше по негова вина — не беше по ничия вина, освен на Нейт — и Маккена нямаше какво да стори. Не беше лесно да си единственото ченге наоколо. Той казваше по някоя добра дума за Нейт, когато му се удадеше възможност, за да му проправя нови пътеки. Не беше негова вината, че това не помагаше.
— Благодаря ти, приятелю — каза Нейтън. — Но съм си добре сам.
— Чух, че радиото ти е било изключено, когато са съобщили за изчезването на Кам.
— Е, и?
— Мисля, че вече говорихме за това.
Фермерът не отговори.
— Не ти е за първи път.
— Не знаех, че има закон, който те принуждава да го държиш включено.
— По тези места все едно че има! И не ми се прави на умник — скастри го Маккена. — Както и да е. Виж, не се срамувай да се обърнеш към мен, ако имаш нужда от нещо.
— Да. Добре.
Явно нямаше какво повече да си кажат, затова Нейтън изчака Маккена да си тръгне с полицейската кола. Изпрати автомобила с поглед, докато не се смали, след което се върна при другите.
— Какво е това? — попита Зандър, като гледаше визитките в ръцете на баща си.
Нейтън ги раздаде. Бъб завъртя очи.
Хари гледаше на запад, а лицето му представляваше до болка познатата маска.
— Искам да се прибера по черния път. Ще се отбия до гроба.
— Там няма нищо за гледане — рече Бъб.
— Въпреки това ще отида. — Нейтън забеляза, че Хари прибра визитката в джоба си.
Всички погледнаха джипа на Камерън.
— Кой иска да го кара на връщане? — попита Бъб и в отговор получи единствено мълчание.
— Ние — каза Нейтън накрая и погледна Зандър, който кимна.
— Добре. — Хари се обърна, за да тръгне надолу по склона към джипа си. — Не се отдалечавайте — в случай че Кам е имал някакви проблеми с двигателя.
— Не се тревожи. — Очевидно беше, че никой от тях не вярваше в това.
Бъб последва Хари, а Нейтън развърза жълтата полицейска лента от дръжките на автомобила на Камерън и се качи в него. Шофьорската седалка се беше износила с времето. Той дръпна лостчето и я размърда напред-назад, за да си я настрои според педалите. Не беше свикнал с вдлъбнатините по нея, защото те бяха оставени от по-слабата фигура на брат му. Намести си огледалото за обратно виждане и собствените му очи го изгледаха от него. Много приличаха на очите на Кам и това го накара да извърне глава.
— Хари знаеше къде да завие. — Гласът на Зандър долетя тихичко от предната седалка.
— Какво?
— Той знаеше. — Младежът кимна към джипа на по-възрастния мъж. — На идване. Знаеше кой черен път между скалите води до джипа на Кам.
— Защото Бъб му каза. Чух го.
— Не. Бъб го каза, когато Хари вече завиваше.
— Не. — Нейтън се опита да си спомни. — Преди това беше. — Нали? По това време бе изгубен в собствените си мисли и не обръщаше внимание на случващото се наоколо. — Както и да е, Хари знаеше къде е джипът. Казахме му.
— Така е. Но двамата с теб знаехме и вчера и въпреки това сбъркахме пътя. Макар вече да бяхме идвали с Бъб, го объркахме втори път, когато водехме онова ченге. Откъде знаеше Хари по кой черен път между скалите да мине?
— Той познава целия район като петте си пръста. Познава го много добре. Просто е предположил.
Джипът на Хари изрева в подножието на склона. Нейтън поклати глава и завъртя ключа на Камерън. Автомобилът веднага запали — също както вчера. Съвсем бавно, с крак на педала на спирачките, той го подкара след Хари и Бъб към гроба. Възрастният мъж се придържаше до оградата и продължи по същия път, по който бяха минали предишния ден. Нейтън виждаше тъмните глави на мъжете отпред да се движат, докато разговаряха помежду си.
— Просто е предположил къде да завие — повтори той.
— Да — съгласи се най-накрая Зандър и се отпусна на седалката. — Да, сигурно. Извинявай. Последните два дни са много странни.