— Не, Нейтън — засмя се тъстът му. — Ти си този, който не чува. Ще продължа да подписвам чековете на адвокатите, докато е необходимо. Джаки и Зандър не са твоето семейство, те са мои и ще се уверя, че ще имат добър живот. Така че ти ме чуй. Не ми дреме какво искаш. Дреме ми само за това, което искаме аз и Джаки.
— И какво точно искате?
— Не се доближавай до мен и семейството ми.
Нейтън можеше да се протегне през прозореца и да му счупи носа. До ден-днешен се чудеше дали не трябваше да го направи. Поне всичко щеше да е минало-заминало доста отдавна. Междувременно обаче, докато тази сцена се разиграваше, се сети за Илзе. Кийт бе успял донякъде да развали магията от предишната вечер, но само за миг тъстът му не му се струваше толкова важен. Той и парите му не можеха да влияят на всичко.
Нейтън си наложи да си поеме дълго и дълбоко въздух. Без повече приказки и толкова спокоен, колкото не е бил през целия си живот, отиде до джипа си и потегли.
Нейтън паркира по-далеч от гроба и Хари. Мястото изглеждаше още по-самотно от вчера. Този път и Бъб слезе от джипа и последва Хари до надгробната плоча. Застанаха рамо до рамо. Пясъкът и вятърът бяха изравнили земята точно както очакваше Нейтън. Трудно му беше да си представи, че Камерън е лежал там. През предното стъкло на колата си наблюдаваше как Бъб казва нещо и Хари леко се намръщва.
Нейтън се обърна към Зандър.
— Искаш ли да слезеш?
— Не. — Младежът не гледаше към мястото, на което вчера беше тялото на Камерън. — А ти?
— Не. — Двамата останаха в джипа сред миризмата на развалена храна от багажника.
Нейтън забеляза скъпия джип от километри. Беше си тръгнал от бензиностанцията, стиснал здраво волана с ръце, а думите на Кийт още кънтяха в ушите му. Илзе и изминалата вечер бяха някак си далечни, чувстваше се изнервен и раздразнен. Имаше намерение да се прибере направо у дома, но усещаше как липсата на сън започва да му се отразява, а това никога не вещае нещо добро на пътя. Преди да продължи, се отби в пекарната, за да си купи кафе. Все още се чувстваше изморен, но докато седеше в джипа си, отпиваше от топлата напитка и си мислеше за причината да не спи снощи, усмивката започна да се възвръща на лицето му.
Нейтън тръгна двайсет минути по-късно и се отдалечи на половин час път от града, когато забеляза джипа, паркиран под ъгъл на чакъления път. Навярно дори не беше паркиран, а просто спрян — наполовина на пътя, наполовина извън него. Нейтън разпозна автомобила много преди да види подпряната на капака му фигура.
По-късно осъзна, че вероятно беше разполагал с три-четири минути, за да вземе решение какво да прави. Откъдето и да го погледнеше, не му се налагаше да решава на мига. Решението беше премислено и направи ситуацията още по-ужасна.
Фактите бяха налице. Нейтън беше видял джипа на Кийт, паркиран под ъгъл, а след това и самия Кийт. Тъстът му размахваше едната си ръка, а с другата се беше хванал за сърцето. На лицето му се изписа разочарование, когато видя, че зад волана е зет му. Въпреки това — леко приведен надве — помаха втори път. Беше вдигнал едната си ръка, а другата бе допрял близо до джоба, в който си държеше парите. В първия момент Нейтън натисна спирачките, без да се замисли, но после ги отпусна. Представи си, че синът му живее на хиляда километра от него, както му бяха обещали, и усети тежест в гърдите и прилив на кръв в главата. Някъде под всичко това отново чу думите на Кийт.
Не се доближавай до мен и семейството ми.
— Както кажеш, приятелю — рече на глас Нейтън и мина покрай него, без да спре.
Глава 11
Не че на някого му пукаше, но за протокола трябваше да се отбележи, че скоро съвестта на Нейтън се беше обадила. Той обърна колата след трийсет минути и след час беше вече при джипа на Кийт. Автомобилът все още беше там, спрян под странен ъгъл, но от тъста му нямаше и следа. Нейтън се почувства ужасно и се обади по радиото. Трябваше да почака доста дълго, докато му отговорят. Най-сетне разбра, че една линейка откарала Кийт.
— Той добре ли е? — попита Нейтън. Отново трябваше да почака. Статичният шум продължи цяла минута.
— Прекалено е късно, приятелю — отговори гласът най-накрая.
Нейт вероятно познаваше човека, който му говореше, но в момента не се сещаше кой може да е.
— Прекалено е късно за Кийт? Мамка му, сериозно ли?
— Не. Прекалено е късно за теб да се преструваш, че ти пука. Той ни разказа, че си го зарязал.
След тези думи радиото му замлъкна.