Зандър не гледаше към гроба; вместо това ровеше в жабката на Камерън. Двете ченгета я бяха претърсили, но Нейтън не я отвори. Изглеждаше добре подредена и практично организирана. „Като по-голямата част от имота, който беше под постоянните грижи на Кам“, помисли си той с лека горчивина.
— Има ли нещо интересно там?
— Не. — Синът му поклати глава. — Но сякаш е имал намерение да отиде до комуникационната кула. Има ръководство за ремонт.
— Така ли? — Нейтън се протегна и го взе. Превъртя го в ръката си. — Сигурно е било за заблуда — никой да не разбере, че смята да дойде тук?
— Възможно е — съгласи се Зандър. — Но има доста информация в него. Разпечатал си е някои инструкции и е подчертал цялото оборудване, което е взел.
Нейтън се намръщи.
— Може би си е променил решението по пътя?
Синът му не отговори, а само сви рамене и погледна към Хари и Бъб.
Нейтън се опита да се обади на Илзе, но беше минало много време. Страхуваше се какво може да е чула и защото не знаеше какво да ѝ каже. Не вярвай, че съм чак толкова лош човек, колкото ме изкарват. Но защо да не вярва? Това беше самата истина.
Потърси я на онова ужасно събрание и изпита едновременно облекчение и разочарование, че не я срещна там. Когато най-накрая събра достатъчно смелост, за да позвъни в кръчмата по време на смяната ѝ през уикенда, вече бяха минали няколко седмици. Отговори му управителят. Той разпозна гласа му и му се закани, че ако го види или чуе отново, изобщо нямало да си прави труда да звъни в полицията, за да разрешат проблема, ако Нейтън схващал намека му.
Нейт го схвана, но въпреки това отиде до града на следващата седмица, на по-следващата също. Опита се да разбере коя от вратите в общежитието е на Илзе и когато научи, пъхна бележка под нея. Така и не разбра дали я е получила. Не му каза нищо. Нейтън паркира под една сянка на пътя, за да наблюдава светлините на кръчмата от безопасно разстояние. Не можеше да влезе вътре, но не можеше и да стои настрана.
През следващите няколко години продължи да го прави може би веднъж на всеки шест месеца. Просто му се искаше да чува други гласове, различни от своя собствен. Спираше джипа в тъмното и слушаше разговорите и музиката, които се носеха от кръчмата. Сега вече не го правеше. От онзи инцидент беше изминало почти десетилетие; Нейтън не знаеше кого ще завари вътре и дали изобщо някой щеше да го познае. Подозираше обаче, че помнеха името му. Явно историята му се предаваше от уста на уста. Беше се превърнал в предупреждение как не бива да се постъпва.
Една вечер, скоро след случилото се, Нейтън беше видял Камерън и Бъб да излизат от кръчмата. Смееха се и се ръкуваха със същите хора, които го презираха. Откакто гръмна скандалът, Нейтън стоеше настрана от братята си, доколкото му беше възможно. Макар че те не го бяха изрекли на глас, знаеше, че постъпката му опетнява и тях. Сам странеше, за да не го молят те да го прави.
Нейтън ги беше видял в онази вечер пред кръчмата и първоначалното му разочарование от предателството бавно се беше превърнало в предпазлив оптимизъм. Само че разговорът, който очакваше с брат си Кам — „Ела в града, приятелю, оправих нещата. Обясних на всички какво се е случило. Те знаят, че съжаляваш“ — така и не се състоя. Седмица по-късно, когато Нейтън дойде отново до кръчмата, видя това, което осъзна, че е очаквал през цялото време.
Илзе се появи под светлината на единствената улична лампа в края на смяната си. Той беше сложил ръка на дръжката на вратата, за да излезе и да ѝ предложи жалкото си извинение, но тогава се появиха управителят и двама работници, които разговаряха помежду си, докато Илзе заключваше заведението. Изчакаха я на улицата, а на Нейтън не му остана друго, освен да я изпрати с поглед, докато съжалението и болката кипяха у него. След този случай реши да преглътне гордостта си и да помоли Камерън да каже някоя добра дума за него в кръчмата.
— Почти не стъпвам там, приятелю — отвърна брат му. Ако се съдеше по гласа му, сякаш се мръщеше. — Понякога ходя заради Бъб, за да е сред хора.
— Моля те, Кам. Попитай ги дали може да се върна. Има едно момиче. Много е симпатично. Работи на бара. — Той заговори на език, който брат му да разбере.
Камерън се засмя.
— О, да, виждал съм я. Хубава е.
— Аха. Слушай, ще попиташ ли? Ще провериш ли дали ще ме приемат обратно? — Нейтън затаи дъх, докато чакаше Кам да му отговори.