— Съжалявам, приятелю. Още е рано. Нищо не мога да направя, не те искат там.
Нейтън затвори телефона. След това не разговаря с брат си цели три месеца.
Зандър върна ръководството в жабката и се размърда на седалката си. Нейтън виждаше, че му е дошло в повече и няма търпение да си тръгнат. Самият той се чувстваше по същия начин. Зачуди се дали вече да не потеглят, но не му се искаше да оставя Хари и Бъб сами до гроба. Те бяха навели глави и си говореха, но не можеше да ги чуе.
— Ще тръгнем след минута — каза Нейтън и Зандър кимна.
Беше благодарен, че синът му така и не бе заобичал особено много дядо си. Веднага след като порасна достатъчно, Джаки побърза да му разкаже своята версия на случилото се. Нейтън също не се удържа и му изложи своята. Веднага осъзна, че не трябваше да го прави, защото тя не го караше да изглежда кой знае колко по-добре. Във всеки случай Кийт вече беше мъртъв. Той беше получил втори удар — четири години след първия — който не беше по вина на Нейтън, но и не бе основание за опрощение. Вдовицата на Кийт се беше преместила в Бризбейн, за да е по-близо до Джаки и Зандър, и сега живееше в старчески дом. Известно време Нейтън се надяваше със смъртта на Кийт да приключи и неговото изгнание, но явно нещата се бяха влошили още повече. Като потърпевш, тъстът му беше единственият, който можеше да сложи край на наказанието му. Вече и това не можеше да направи.
В началото всеки ден си повтаряше, че всичко ще отшуми. Близо десет години по-късно още чакаше това да се случи. Вече не го мислеше толкова често, даже съвсем не го мислеше. През по-голямата част от времето се чудеше какво би станало, ако нещата се бяха развили по различен начин. Какво щеше да стане, ако Кийт наистина беше умрял на пътя през онзи ден? Какво щеше да стане, ако бе проявил проклетото благоприличие тихичко да се строполи, притиснал ръка до сърцето си, и да замлъкне завинаги?
Нейтън видя през предното стъкло на джипа как Хари подритва с върха на обувката си пръстта до гроба.
Ако Кийт не беше наоколо постоянно да му подлива вода, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин за Нейтън. Мъртвите не говорят и никой нямаше да научи какво е направил. Щеше да е свободен и с чисто име.
Най-накрая Хари каза нещо на Бъб и той кимна. Двамата обърнаха гръб на гроба и тръгнаха към джипа. Запалиха двигателя, Нейтън също завъртя ключа и погледна за последен път мястото, където намериха Камерън.
Мъртвите не говорят.
Но сега, когато мина покрай гроба, тази идея леко се промени и се превърна в нещо странно и непознато. А после се настани в най-мрачното кътче на съзнанието му и го изпълни с неудобство.
Гумите се разтресоха над един неравен участък, когато потегли. Не се обърна назад, гледаше само напред. Неволно спря поглед на джипа отпред. По-конкретно на силуетите на двамата мъже, както и върху огледалото за обратно виждане — там видя две очи. Хари го гледаше.
Глава 12
Дори от разстояние, Нейтън забеляза реакцията на майка си, когато той се появи на алеята с джипа на Камерън. Лиз седеше под дървото до гроба на мъртвия си съпруг и застина при звука на двигателя. Понечи да стане, но отново се отпусна надолу, когато видя, че не Кам, а Нейт слезе от колата.
Той паркира до автомобила на Хари. Не видя следа нито от него, нито от Бъб. Нейтън беше изостанал толкова много от тях, че ги бе изгубил от поглед.
— Ще отида да поговоря с баба ти — каза на Зандър и слезе от джипа.
— Няма проблем. Аз ще съм в стаята си. — Синът му тръгна към къщата, сякаш беше намислил нещо.
Нейтън го изпрати с поглед и отиде при Лиз. Дъфи седеше в краката ѝ.
— Какво каза Глен? — Майка му вдигна поглед. Пак беше плакала.
— Ще ти се обади. Изпраща съболезнованията си.
— Съболезнованията му съдържат ли някакви отговори?
— Не. — Нейтън седна от дясната страна на майка си, защото с лявото ухо тя чуваше слабо. Дъфи се премести до него и отпусна глава на коляното му.
Лиз протегна ръка и Нейт я пое. Видя един стар белег, избледнял с годините. Не му обърна внимание, както обикновено, и погледна новия, който беше разцъфнал отдолу — червен и пресен. Нямаше нужда да пита, защото знаеше, че ѝ бяха отстранили ракови клетки по кожата. Всички имаха такива белези — кой повече, кой по-малко. Всеки бял възрастен в района. Когато в града пристигнеше специалист, винаги се образуваше опашка — хората чакаха реда си, за да им бъдат изрязани или изгорени засегнатите участъци по кожата. И започваха да се надяват, че всичко ще е наред до следващия преглед. Нейтън имаше доста такива белези.