— Не. Е, донякъде. Исках да говоря с теб. Знаеш ли… — Нейтън млъкна. — Видях те снощи.
— Какво? Кога? — Бъб погледна към вратата, покрай която беше минала Кейти, и бузите му почервеняха. Нейтън се зачуди какво ли си помисли.
— Навън в градината — напомни му.
Брат му се намръщи.
— Докато пикаеше върху местата за гробове, сещаш ли се?
— О, да. — Бъб действително се засмя. — Е, и?
— Какво си мислеше, че правиш?
— Изпиках се на гроба на татко. Сякаш ти никога не си го правил.
Всъщност не беше. Просто не се бе сетил.
— Ти…
— Какво аз, приятелю?
— Често ли го правиш?
— От време на време, когато съм наблизо и имам възможност да го полея.
— Но… защо?
— Нейт, приятелю. Стига де! — Бъб насочи вниманието си обратно към играта. Нямаше какво повече да му каже.
На Нейтън може никога да не му беше хрумвало да се изпикае на нечий гроб, но знаеше, че брат му може би има малко по-основателна причина. Човек бързо научаваше едно важно правило за Карл Брайт — най-добре беше да не се мяркаш пред очите му, когато е възможно, и да си траеш през останалото време. Бъб, който се роди последен, така и не успя да осъзнае това. Фактът, че не беше планирано бебе, не беше по негова вина, но в никакъв случай не му помагаше. Лиз никога не беше намекнала дори, че е нежелан — нищо че се бе родил, когато братята му вече бяха на десет и дванайсет години — но Карл не се опитваше да го крие.
Положението нямаше да бъде толкова лошо, ако Бъб беше решил да се мъкне след Нейтън, а не след Камерън, който в очите на Карл беше най-малко дразнещото му дете. Само че мудността на Бъб и трудността му да намира правилните думи направо вбесяваха баща им. Освен това Бъб въобще не можеше да усети момента, в който Карл побесняваше. Нейтън се беше опитал да му помогне, като му правеше знаци да внимава, и също се ядосваше, когато брат му не ги разбираше. И Кам се беше опитал, но не успя. Бъб не можеше да ги забележи, дори от това да зависеше животът му — почти буквално.
Нейтън погледна брат си сега, когато вече беше пораснал, но в много отношения не се бе променил.
— Виж, гробът на татко е ясен, но Кам също ще бъде погребан там, нали знаеш.
— Все още не е. — Бъб пусна отново играта и залепи поглед в екрана. — Както и да е, нали знаеш, че не бих постъпил така с Кам?
— Не знам — отвърна Нейтън и брат му го изгледа остро.
— С Кам се разбирахме чудесно, приятелю. По-добре, отколкото вие двамата.
Нейт понечи да отговори, но от кухнята ги повикаха и това го избави от неприятната ситуация. Вечерята беше сложена.
— Ще убиеш дървото, ако продължаваш така — измърмори най-накрая той, но Бъб само сви рамене.
— Не ми пука. Това е просто едно дърво.
Още при сядането на масата атмосферата в кухнята беше потискаща. Илзе се обърна към Нейтън, който седна до Зандър.
— Как мина днес? — попита с равен тон вдовицата на Камерън. Дъщерите ѝ бяха седнали от двете ѝ страни и тя като че ли даваше всичко от себе си, за да запази спокойното си изражение.
— Добре. Глен ще ти се обади — отвърна Нейтън. — Позволи ни да вземем джипа на Кам. Паркирах го отвън.
Илзе кимна леко.
— Благодаря.
Нейтън усети една мека ръка върху рамото си и премести стола си, за да направи място на Лиз. Майка му изглеждаше още по-зле на изкуствената светлина. Кожата около очите ѝ беше изопната и лъщяща от доскорошните сълзи. Кейти ѝ сервира чиния и Лиз я изгледа объркано. Телефонът в коридора зазвъня и двамата с Хари избутаха едновременно столовете си назад.
— Аз ще вдигна — рече Лиз. — Може да е Глен.
— Какво ви каза той? — попита Илзе, когато Лиз излезе от кухнята.
— Нищо, което вече да не знаем — отвърна Хари. — Разпита за душевното състояние на Кам. И дали всичко е било наред с работата във фермата.
— Вие какво му казахте? — Илзе гледаше много внимателно възрастния мъж.
— Истината — всичко тук беше наред, но нещо го тревожеше.
— Той попита ли какво?
— Разбира се.
— И?
Изражението на Хари остана почти непроменено, но той задържа погледа си върху Илзе.
— Никой от нас не можа да му отговори. Вероятно затова иска да се срещне и с вас.
Илзе изгледа дъщерите си, които следяха разговора.
— По-добре да поговорим за това по-късно.
В следващите няколко минути единствените звуци в помещението идваха от тракането на приборите в чиниите и тиктакането на кухненския часовник. Нейтън си прочисти гърлото и се обърна към Хари:
— Мислех си утре да отида в Леманс Хил. Да се опитам да поправя комуникационната кула.