На зазоряване тръгнаха за Леманс Хил. Нейтън шофираше, Бъб беше седнал до него, а Зандър — на задната седалка.
Нейт си настрои огледалото, за да избегне заслепяващото червено отражение на слънцето зад гърба им. Пътуваха на запад, към пустинята и небето се извисяваше величествено над съвсем равната линия на хоризонта. Стигнеха ли веднъж до завоя и поемеха ли на север, щяха да видят дюните, с техните огромни пясъчни хребети, които продължаваха стотици километри от север на юг.
Зандър му беше помогнал да съберат инструкциите за ремонтиране на кулата и инструментите от джипа на Камерън, преди да тръгнат. Бяха взели цялото необходимо оборудване. „Ако Кам наистина не е имал намерение да ходи до кулата, то доста добре е прикрил това“, помисли си Нейтън.
Къщата едва се беше скрила от погледа им, когато синът му се наведе над него и чичо си.
— Е, каква е историята с тази жена, за която всички шушукат?
Младежът очевидно нямаше търпение да научи повече по въпроса и Нейтън не можеше да го вини. Вечерята беше приключила набързо, след като стана и излезе на верандата заедно с Илзе, Хари и Лиз и четиримата започнаха да говорят шепнешком и да се въртят в кръга на едни и същи разсъждения. Не след дълго Софи и Ло, последвани от Зандър, надникнаха с малките си главички през комарника, за да видят какво става.
Илзе бързо прибра момичетата обратно, за да ги сложи да си легнат, и повече не излезе. Нейтън поклати глава към сина си — Не сега, приятелю — и младежът неохотно се оттегли. Със сковани крайници и зачервени очи Лиз се върна вътре без повече приказки. Отнякъде се разнесе тих плач в нощта. Нейтън не беше сигурен кой плачеше. Двамата с Хари поговориха още малко, докато не стана време да изключат генератора. След това се оттегли на дивана, където лежа буден часове наред. Очите му бяха започнали да парят на сутрешната светлина и сега ги потърка с кокалчетата на пръстите си. Стана още по-лошо.
— Джена Мур — каза Бъб от предната седалка. — Това е жената, заради която всички се притесняват.
— Чувал ли си нещо за тази жена? — попита Нейтън.
Онази история се разигра, когато Бъб бе малък. Тогава беше — пресметна годините Нейтън — само на седем.
Брат му сви рамене.
— Чувал съм това-онова.
Нейтън осъзна, че Бъб и Зандър го гледат с очакване. В това време една крава изскочи на пътя им. Нейт намали, за да я остави да мине, но тя спря на място, обърна глава и погледна към тях. Нейтън изчака още малко, преди да надуе клаксона. Кравата пак не помръдна. Само примигваше бавно насреща му.
— Господи! Ще се върна след секунда — ядоса се Нейтън.
Дръпна ръчната спирачка, слезе от джипа и тръгна бавно към животното. Това беше достатъчно, за да го накара да се размърда. Малкото стадо, което чакаше от другата страна на пътя, последва примера на кравата. Нейтън по навик ги изгледа преценяващо. Сториха му се здрави и охранени. „Камерън… по-скоро Бъб, Хари или който ще да е — бързо се поправи той — няма да има проблем да намери пазар за тях, когато му дойде времето.“
— Та — прикани го нетърпеливо Зандър, когато се върна в джипа — коя е Джена Мур?
Нейтън се съсредоточи върху пътя, докато шофираше. Осъзна, че никога досега не беше разказвал тази история на глас — не го бяха карали да го прави — и изведнъж се зачуди откъде да започне.
— Случи се преди много години — подхвана най-накрая той. — Аз бях на деветнайсет, така че Кам трябва да е бил на седемнайсет. Да, на толкова беше, защото си спомням, че все още не бе пълнолетен.
Бъб изсумтя от предната седалка, видимо развеселен от намека, че в Баламара някой ще следи с истински ентусиазъм за възрастта ти, преди да ти сервира алкохол.
— Беше някъде по това време на годината — продължи Нейтън. — Седмицата между Коледа и Нова година, когато всички, които се връщат отнякъде, вече са си у дома. Хлапетата от близките имоти се бяха прибрали от училищата, университетите, работата си в големите градове или с каквото там се занимаваха.
Камерън се беше върнал за ваканцията от частното училище в Бризбейн, докато по онова време Нейтън се разкъсваше между работата в „Бърли Даунс“ и разгорещения флирт със златокосото съседско момиче Джаки Уокър.
— На дюните извън града щеше да има парти — продължи той. — Дори не си спомням кой го организира. Май бяха няколко от момчетата в „Атертън“. Както и да е, всички отидохме. Няколко хлапета, с които учехме в дистанционното училище, неколцина работници от фермите, туристи и други такива. Повечето от присъстващите бяха завършили училище и бяха по-скоро на моята възраст, отколкото на тази на Кам, но той беше добре дошъл. Така или иначе всички го познаваха.