Нейтън стигна до един завой и джипът се разтресе, когато гумите минаха през неравен участък.
— Отваряй си очите — предупреди го Бъб. — Някъде тук спуках двете гуми онзи ден.
— Тук? — Нейтън вече можеше да различи върха на Леманс Хил в далечината. Погледна брат си. — Мислех, че си идвал от северното пасище, за да се срещнеш с Кам?
Минаха през дупка и той се принуди да върне поглед към пътя, когато целият джип се разтресе отново.
— Пътят беше прекалено песъчлив — обясни Бъб. — Наложи се да заобиколя. Има опасни участъци отпред, ще те предупредя, ако ги видя навреме.
Нейтън се опитваше да прецени къде точно брат му се беше включил в този път, когато Зандър го попита:
— Какво стана, след като Джена говори с полицията?
Той се замисли.
— Всъщност нищо.
— Нищо ли?
— Не. Искам да кажа, че един-два дни ни беше много напрегнато. Татко не беше никак доволен.
Карл Брайт нямаше нищо против да обижда синовете си, но никак не му харесваше някой друг да говори гадни работи за тях. Особено ако ставаше въпрос за Камерън.
— Но всичко утихна още преди да е започнало — обобщи Нейтън.
— Какво? Просто ей така? — намръщи се Зандър.
— Да, очевидно приятелят на Джена се беше успокоил. Джаки ми каза, че двамата отишли при баща ѝ, казали му, че мислили доста и искали да продължат, без да обръщат поглед към миналото. Дали му молбите си за напускане. На следващия ден си събрали багажа и заминали. И така свърши всичко.
Цветът на лицето на Камерън постепенно се беше възвърнал през следващата седмица. Срещу него не беше отправено официално оплакване и полицейското му досие бе останало неопетнено — факт, с който малко хора наоколо можеха да се похвалят. А и така беше честно, както се съгласиха всички. Нямаше да е справедливо добро хлапе като него да опропасти живота си заради някаква пияна туристка, която в махмурлука си се беше разкаяла за взетото решение.
Зандър се отпусна на седалката.
— И повече не е чул нищо за Джена?
— Поне аз не знам.
— Тогава защо сега се появява пак?
— Да, уместен въпрос.
„Както винаги, Камерън се е подготвил повече от необходимото“, помисли си Нейтън, докато стоеше на върха на Леманс Хил. Успяха да стигнат дотук с четири здрави гуми. Когато почвата стана по-песъчлива, двамата с Бъб слязоха от джипа и малко ги изпуснаха, за да не затънат. След това се изкачиха до върха и огледаха комуникационната кула, като присвиваха очи срещу слънцето.
Нейтън разбра почти веднага, че нямат нужда от инструкциите, които Кам беше разпечатал, преди да излезе от къщи в предпоследната сутрин от живота си, нито пък от по-голямата част от инструментите и оборудването, които беше събрал. Кулата на върха на Леманс Хил не беше сериозно повредена, а просто беше станала жертва на жестоките атмосферни условия. Трябваше само да я почистят добре от пясъка и да вържат няколко нови кабела. Работата въобще не беше за двама души, още по-малко пък за трима, така че, докато Нейтън работеше, синът му и брат му го гледаха.
— Подай ми онази малка отвертка, Бъб — каза той един час по-късно.
Не последва реакция. Брат му стоеше с гръб към пустинята, със скръстени ръце, и се взираше в тяхната земя. Зандър чакаше в джипа да му кажат да изпробва радиото.
— Бъб? Подай ми онази отвертка ей там.
— Извинявай — рече брат му и му я подаде. — Бях се замислил за нещо.
— Така ли? — Нейтън се намръщи, когато един порив на вятъра напълни устата му с песъчинки.
— Трябваше да се прибера по-рано.
— Защо го казваш, приятелю? — Нейт се изправи.
Бъб взе един малък камък и си поигра с него, преди да го хвърли надолу по хълма. Той се търкаля доста дълго време, без да срещне никакво препятствие по пътя си. Леманс Хил не беше особено висок, но предлагаше добра гледка. Оттук пасищата блестяха в червено и зелено. Нейтън успя да види далечните сенки на някакво стадо. Животните изглеждаха съвсем мънички. В другата посока, на запад, беше спокойно. Пустинята, с идеалните си вълнички в пясъка, изглеждаше девствена. Той толкова често виждаше такива пейзажи и по толкова различни начини, че през повечето време не им обръщаше внимание, но понякога, на правилната светлина, дъхът му направо спираше.
— Не трябваше да чакам Кам толкова дълго. Седях в джипа цяла вечност. — Бъб присви очи, все още загледан в далечината. Освен странното трептене на някаква сянка, нямаше почти никакво друго раздвижване. — Не знам защо го направих. Оттук се вижда съвсем ясно, че никой не идва.