„Така е“, каза си Нейтън. Автомобилите лесно се забелязваха.
— Вината не е твоя, приятелю — отвърна най-накрая той. — Знаеш, че е възможно да е паркирал другаде или да е идвал от друга посока.
— Да, така е. Но дори да не го виждаш, понякога можеш да го усетиш, не мислиш ли? — попита Бъб. — Когато някой е наблизо?
Нейтън кимна. Понякога. Например.
— Е, направо полудявам. Ако бях тръгнал навреме и бях стигнал до пътя, преди да се стъмни, можех да вдигна тревогата по-рано. Вероятно нямаше да е прекалено късно. — Брат му сведе поглед.
Зандър ги наблюдаваше, но беше прекалено далеч, за да ги чува какво си говорят.
— Аз също щях да го изчакам — каза най-накрая Нейтън.
— Така ли? — Бъб се хвана за тази сламка.
— Да. — Истина беше. — Щом сте се разбрали да се срещнете тук, значи е трябвало да се чакате тук. Няма нищо нередно в това.
Брат му не отговори веднага.
— Бях му ядосан. Затова се забавих толкова. — Той избегна погледа на Нейтън. — Помислих си, че е затънал някъде или е спукал гума като мен. Реших да го оставя да се поизпоти известно време.
— Защо?
— Глупаво е. Сърдех се за нищо. — Бъб въздъхна. — Обмислях дали догодина да не се преместя да живея в Дълстървил. Да ловя кенгура.
— Така ли? — Нейт се изненада. Никога не му беше хрумвало дори, че един ден брат му може да иска да напусне семейния имот.
— Да, обмислях тази възможност. Защо не? — Бъб звучеше отбранително.
Нейтън си каза, че няма причина брат му да не обмисля нещо подобно. Ловът на кенгура навярно щеше да бъде добър вариант за него, а и беше основният отрасъл в Дълстървил, така че щеше да има много работа. Самият той беше минавал през малкия град в пустошта на няколко пъти, когато пътуваше на изток. Беше виждал модифицираните пикапи, паркирани и готови за нощната работа, с техните прожектори и поставки за пушките, монтирани направо на вратите, за да могат да стрелят през отворените прозорци. Труповете прибираха в големи клетки с прътове в каросерията. В края на града се намираше събирателният пункт, в който убитите животни се превръщаха в пари в брой за ловците, в храна за домашните любимци и кожени продукти за потребителите. Това си беше добро препитание.
— Ще го направиш ли? — попита Нейтън.
Бъб поклати глава.
— Кам смяташе, че е глупаво. Каза, че трябва да остана тук и да се съсредоточа върху работата.
— Е, и? Ти не се нуждаеш от неговото позволение.
— Но ми трябват пари. Имам предвид, в брой. А не такива, които са вложени в проклетия имот. Трябва да си купя оборудване, да модифицирам ланд крузъра. Ще ми трябва място, където да живея. Ей такива неща. — Брат му присви очи срещу слънцето. Не беше лесно да се отгатне изражението му. — Не исках нищо, което не е мое. Просто исках да получа част от парите — от своите пари — от това място.
— Камерън ти е отказал, така ли?
— Не направо. Но искаше да премисля. Да говорим пак догодина. Да се уверя, че постъпвам правилно.
— На мен ми звучи разумно.
— Иначе как ти се струва идеята? — Бъб като че ли искрено се интересуваше от мнението на Нейтън.
— На мен ли? Не знам, приятелю.
Интересите на Кам и Бъб може и да не съвпадаха, но Кам беше постъпил правилно, като накара Бъб да помисли още малко.
— Зависи — продължи Нейтън, — но във всички случаи не трябва да прибързваш. Виж ме мен — аз продадох само част от своя дял, но пак затънах до гуша в лайна.
— Да, май си прав.
Бъб посърна и Нейтън се почувства зле. Ако трябваше да бъде честен, от брат му щеше да излезе отличен ловец на кенгура.
— Виж — каза накрая той, — планът ти не звучи никак зле.
— Нали? Е, кажи го на Кам. — Настъпи неловко мълчание, след което Бъб сви рамене. — Щеше да е хубаво така или иначе. Ти някога обмислял ли си подобен вариант? Да вадиш пари, без да си даваш много зор?
— Не, това не е за мен.
— Не ти е стискало ли?
— Нещо подобно. — Нейтън се опита да запази спокоен тон. — Бездруго вече нямам разрешително за оръжие.
— Я почакай! — Бъб се ококори насреща му видимо изумен. — Вече нямаш разрешително за оръжие?
— Нямам.
— Защо?
— Изтече.
— Ти шегуваш ли се, приятелю? Кога?
— Не знам. Преди няколко месеца.
Всъщност преди малко повече от шест. Нейтън усети, че нещо започва да се променя у него, след като кучето му Кели умря. Стив му се беше обадил по телефона от клиниката и го накара да попълни формуляра с всички онези въпроси как се чувства и подобни. Нейтън смекчи отговорите си, но след това Глен и Стив започнаха, уж съвсем случайно, да наобикалят имота му през две седмици.