— Какво стана на Леманс Хил? — попита Хари, докато сядаше.
— Поправихме кулата — отвърна Нейтън. — Не беше нищо сериозно.
— Трябва да внимавате на Леманс Хил. — Тихото гласче дойде като от нищото и на Нейт му беше необходимо малко време, за да разбере, че Ло се обажда. Тя не докосваше вечерята си, а драскаше яростно на лист хартия.
— Защо? — Илзе се протегна и я погали по косата.
— Татко отиде на Леманс Хил и повече не се върна.
Ръката на майка ѝ застина на главата ѝ.
— Татко ти не е ходил на хълма, Ло. Това няма нищо общо с причината той да не се прибере.
— Знам. Наясно съм защо не се прибра.
Никой не продума нищо дълго време.
— Защо, Ло? — наруши тишината Хари.
Момиченцето вдигна очи и след като видя, че всички го гледат, отново заби поглед в листа.
— Лоис? Попитах те нещо.
— Няма значение. — Гласът на детето едва се чуваше.
Илзе я прегърна.
— Всичко е наред, миличка.
— Остави я да говори, Илзе — настоя възрастният мъж.
— Тя не иска.
— Преди секунда искаше.
— Тя е просто дете, Хари.
— Искам да разбера какво имаше предвид…
— Илзе е права. — Лиз се обади за първи път, откакто бяха седнали на масата.
Нейтън забеляза, че пак беше плакала. През последните няколко дни беше отслабнала и кожата на лицето ѝ изглеждаше отпусната.
— Плашиш я, Хари.
Ло седеше сковано, вторачена в масата. Накрая взе молива си и продължи да рисува.
— Татко не се върна, защото беше тъжен — заговори момиченцето на листа си. — Заради всички онези неща, които изчезнаха.
Около масата се разнесе шумна обща въздишка от облекчение.
— О, господи, пак ли това? Всичко е наред, Ло. — Илзе хвана дъщеря си за свободната ръка и я задържа между дланите си. Забеляза объркването по лицата на Нейтън и Зандър. — От известно време Ло се страхува, че има крадец…
— Наистина има! — Детето дръпна ръката си и започна да рисува още по-яростно.
— Миличка, няма никакъв…
— Тогава е призрак.
— Няма и никакъв призрак — отвърна Илзе, поклати леко глава и погледна Нейтън. — Ло смяташе, че някои неща са били откраднати. Някои от играчките и другите ти неща бяха отишли на разходка, нали, Ло?
— Не бяха на разходка! Някой ги беше взел.
Саймън се разсмя неловко в другия край на масата.
— Може да е бил Дядо Коледа — каза той, за да разведри обстановката.
Ло го измери с поглед, който можеше да убие крава.
— Не беше Дядо Коледа. — Не довърши, но в тона ѝ се усещаше, че иска да добави тъпако. — Беше някой друг. Някой лош.
Сега вече започваше да се разстройва и Илзе взе молива от ръката ѝ.
— Ло, ако някой е идвал във фермата, щяхме да разберем. Никой не е стъпвал тук. — Само дето погледна навън през прозореца към потъмняващото небе и Нейтън долови колебанието в гласа ѝ. — Мислехме, че някои неща са изчезнали, но после ги намерихме, нали?
— Какви неща? — попита Зандър и се помести на стола си.
— Мои дрехи и играчки — отвърна Ло.
— Но после ги намерихме — настоя майка ѝ.
— Не всички и не веднага. Както и да е. — Детето бутна ръката на Илзе. — Татко не можа да си намери нещата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Хари.
Ло не отговори. Изглеждаше нервна. Посегна да си вземе молива, косата ѝ падна пред очите и скри лицето ѝ.
— Хайде — каза Хари с необичайно остър за него тон. — Отговори ми, Ло, моля те.
— Миличка — наведе се над нея майка ѝ, — за какви неща говориш?
— Мисля, че бяха пари — прошепна детето. Нейтън едва я чуваше. — И други неща. Не знам какви. Татко ги търсеше, но не можа да ги намери.
— За колко пари говорим? — попита Хари и Илзе го изпепели с поглед.
— За бога! Тя едва брои до сто, откъде може да знае? Както и да е, Кам не беше изгубил пари. Или пък нещо друго. Не прави положението още по-лошо.
Ло повдигна вежди веднага.
— Не е вярно! Не е вярно, мамо! Той търси навсякъде. Някой беше идвал тук…
— Джена.
Някой изрече името под носа си. Нейтън не разбра кой, докато Лиз не посочи през масата:
— Млъкни, Бъб! Говоря сериозно!
— … а татко беше изгубил неща — говореше все по-високо Ло. — Знам, защото го видях. Той претърси навесите, конюшнята, навсякъде. Знаех си, че няма да ми повярваш, мамо!
— Не е вярно — отговори сподавено Илзе. — Ако татко ти беше изгубил нещо, защо не го е споменавал?
— Защото и той си мислеше, че няма да му повярваш, както не вярваш на мен. — Ло вече крещеше. — Вероятно заради това ми каза да пазя тайна.
В кухнята настъпи тишина и детето сложи ръка на устата си, сякаш така искаше да върне думите обратно. Мъничкото му личице беше почервеняло неимоверно много.