Илзе застина. Тя погледна Софи, която изглеждаше стъписана. По-голямата ѝ дъщеря поклати глава. Нямам представа за какво говори. Майка им обърна стола на Ло към себе си, за да са лице в лице двете.
— Миличка, това е много важно. Какво точно ти каза татко ти?
Ло поклати глава.
— За бога… — Хари звучеше ядосано.
— Хари. — Предупреждението в гласа на Лиз беше повече от ясно.
Навън кучетата динго бяха започнали да вият отново. Като че ли се бяха приближили.
— Ло, всичко е наред. — Илзе се наведе към дъщеря си. — Не си загазила. Просто кажи истината. Сигурна ли си, че татко ти е търсил нещо?
Личицето на малкото момиченце беше намръщено и разтревожено.
— Да, видях го.
— И татко ти каза да не казваш на никого?
— Не на никого. — Ло погледна майка си. — Само на теб.
Глава 17
Нейтън седна на верандата и се загледа в настъпващата нощ. Алените багри на земята и небето се сливаха в едно, докато не се превърна в чернота. Ло не можеше — или не искаше — да им каже още подробности и накрая Илзе я сложи да спи.
Нейтън тъкмо се беше заел да прибере инструкциите на Камерън, когато намери една китара в шкафа в коридора. Зандър четеше в стаята си, така че реши да изведе Дъфи навън и седна на верандата. Китарата не беше настроена — струните ѝ дрънчаха неприятно, докато затягаше ключовете. В караваната на бившите туристи в другия край на двора все още светеше и се носеше приглушен разговор оттам. Нейтън не различаваше ясно какво си говорят, но от тона им му се стори, че спорят. Зад караваната не се виждаше нищо. Започна да свири тихичко, като се опита да завърши песента добре, когато чу комарникът да се отваря и вдигна поглед.
— Това е моята китара.
Софи се облегна на рамката на вратата, а около главата ѝ се образува ореол от светлината вътре.
— Извинявай. Преди малко я намерих.
— Няма проблем. Тази песен твоя ли е? — Тя седна срещу него и той засвири отново.
— Да, написах я преди близо десет години.
— Има ли си име?
Беше я измислил за Илзе.
— Не — отвърна Нейтън. — Няма. Ти как би я озаглавила?
— Не знам. Звучи ми малко тъжна. Но изпълнена с надежда. Нещо такова. Можеш да я наречеш „Изгрев“ или нещо подобно.
— Хубаво име. — Във всеки случай беше по-подходящо от „За Илзе“.
Той посвири още малко.
— Приятна е. Краят обаче не звучи добре.
— Така е, знам. Не успях да го измисля.
— Щом десет години не си успял да го направиш, може би трябва да се откажеш.
— Мисля, че си права — усмихна ѝ се Нейтън. — Значи свириш?
— Когато не нося това. — Софи показа превръзката си, след което се заслуша отново в песента. — Много си добър.
— Имам прекалено много време за упражнения — опита се да не звучи сърдито Нейтън.
— Всеки ден ли свириш?
— Когато имам възможност. Още откакто бях на твоите години.
— Това е много дълго време. — Софи изглеждаше толкова смаяна, че той се засмя. — Всеки ден?
— Горе-долу. Спрях за няколко години, когато нямах китара.
— А защо си нямал?
Усмивката на Нейтън се изпари.
— Повреди се.
Всъщност това беше най-ясният спомен за баща му, което го изненада, защото съвсем не беше най-лошият. Случи се в деня, в който двамата с Камерън бяха направили опит да избягат и Карл Брайт ги хвана на гроба на работника. Нейтън все още си спомняше как се возеше на задната седалка, загледан в тила на баща си, и се молеше просто да започне да им крещи. Именно тишината го плашеше. През целия път до вкъщи не бяха видели друг автомобил или човек. Това не беше необичайно, но през онзи ден му направи впечатление. Нямаше никого наоколо.
Нейтън мислеше, че знае какво ги очаква, когато се приберат, но Карл ги изненада, като слезе от джипа, без да промълви и дума, и ги остави да се споглеждат. След това цял ден ходиха на пръсти и чакаха нещо да се случи. Едва по-късно вечерта, когато Хари им пожела лека нощ и тръгна за бунгалото си недалеч от къщата, Карл им обърна внимание. Почти изпитаха облекчение, когато измърмори под носа си:
— Навън и двамата.
Нейтън се опита да се стегне и да контролира реакциите си. На Карл не му харесваше синовете му да се страхуват. Той им нареди да запалят огън и двете момчета се ококориха насреща му, докато не им го изкрещя, не сграбчи Нейтън за рамото и не го блъсна към купчината дърва. Братята се запрепъваха нататък в недоумение.
Карл не проговори, докато не запалиха голям огън. Сенките на пламъците танцуваха по лицето му, когато им нареди с обезпокоително спокоен глас да влязат в къщата и да се върнат с най-ценните си вещи. Стомахът на Нейтън се сви на топка, когато изкара велосипеда си.