— Не е лошо. — Баща му го стисна толкова силно за ръката, че Нейт направо усети как се появява синина на нея. — А сега донеси правилното нещо, или ще изгоря всичко, което извадиш.
Нейтън се върна в къщата, където се забави дълго. Накрая излезе с любимата си китара. Ръката му се беше изпотила и се плъзгаше по дървения гриф. Макар да знаеше, че само ще влоши нещата, момчето се разплака и започна да моли баща си да не я изгаря. Майка му също беше там, а очите ѝ се бяха налели със сълзи.
— Моля те, Карл — опита се да му помогне тя. — Не може ли да му оставиш китарата?
Съпругът ѝ се направи, че не я чува, и тя отново направи опит да го умилостиви, докато накрая не се обърна към нея.
— Искаш ли да им дам един друг урок? — попита я той по начин, който накара Нейтън да се радва, че Лиз не продължи да го моли.
Подаде китарата на баща си, като едва виждаше през пелената от сълзи, но Карл го накара сам да я хвърли в огъня. След кратко колебание успя да го направи, но после инстинктивно се опита да я извади. Така си изгори ръката. Все още имаше белег.
Камерън не се опита да хитрува. Донесе илюстрирана история на Втората световна война. Според Нейтън беше много глупаво, че брат му харесва точно това. Кам погледна Карл в очите, извил врат нагоре, когато хвърли книгата в пламъците. След това измърмори нещо под носа си. Думите почти, но не напълно, бяха заглушени от пукането на огъня.
Карл застина като статуя.
— Я повтори!
Камерън се поколеба, но накрая изпълни нареждането. Дори повиши леко глас:
— Нацистите са горили книги.
Лиз си пое толкова рязко въздух, че направо изхълца, а раменете ѝ подскочиха. Настъпи ужасна тишина, а после, за изумление на Нейтън, Карл се подсмихна — рязко изкривяване на устните, от което зъбите му се показаха. Той като че ли се беше развеселил от думите на сина си. Стисна и отпусна юмрук. Само веднъж. Сетне каза:
— Донеси и останалите.
Камерън се подчини, без да трепне. Влезе в къщата и след малко се върна с цяла купчина книги в ръце. Нейтън седеше на стъпалата с Лиз и наблюдаваше как брат му хвърля един по един томовете в пламъците. Очите на Камерън останаха сухи, докато ги гледаше как стават на пепел.
— Извини се на баща си — каза Лиз след първите пет книги.
Камерън не ѝ обърна внимание и продължи да ги хвърля в пламъците, докато Карл наблюдаваше сина си с такова изражение, каквото Нейтън не беше вижда никога преди. И тогава осъзна, че брат му и баща му изпитват някакво странно удоволствие от тази патова ситуация.
Всичко това продължи повече от час. Най-накрая, когато последната книга догаряше, а Нейтън хвърляше нервни погледи към къщата и се чудеше какво ще последва, Камерън погледна Карл в очите.
— Извинявай, татко — рече и сведе поглед, най-после изпълнен с разкаяние.
Нейтън усети Лиз да се отпуска. Дори Карл изглеждаше облекчен, докато жаравата осветяваше горещата нощ. Той погледна Камерън, сякаш се опитваше да проумее нещо, но изведнъж насочи вниманието си към Нейтън и сега изражението му изглеждаше на момчето много по-познато.
— Обещавам ви, че ако някой от двама ви се опита да направи тази глупост пак, наказанието ще бъде десет пъти по-лошо. И не само за вас двамата.
Нейтън усети как майка му се напряга отново и много дълго след тази случка двамата с Камерън правеха точно каквото им наредеше баща им.
Нейт се отърси от спомените. Сега седеше срещу Софи на верандата. Пръстите му спряха да се движат по струните. Вече не му се свиреше. Племенницата му не забеляза веднага промяната. Тя се беше загледала в къщата и към тъмния прозорец на стаята на сестра си.
— Знаеш ли за какво говореше Ло по време на вечеря? — попита Нейтън.
— Не. — Софи вдигна превръзката си. — Вероятно самата тя не знае. Все си измисля неща.
— На мен ми се стори изплашена.
— Така е. Смята, че някой ще дойде да я вземе.
— Някой въображаем ли? Като работника? Или наистина вярва, че някой се крие наоколо?
— Не знам. Казах ѝ, че не трябва да се тревожи, но тя не ме слуша.
— Сигурно ви е много трудно след това, което се случи с баща ви.
Софи кимна, но не каза нищо.
— Някога татко ти споменавал ли е гроба на работника? — попита Нейтън. — Казвал ли е, че го чувства специален?
— Не се сещам. Но сигурно е бил, щом е нарисувал картината. Така и не разбрах защо го е направил, след като смяташе, че работникът е бил глупак. И наистина е бил.