— Така ли?
— Застрелял се по погрешка. Не внимавал, докато прескачал една ограда. Кракът му се подхлъзнал и мъжът се гръмнал случайно в главата със собствения си пистолет.
— Кой ти каза това?
— Татко.
— Добре. — Историята не беше такава, но Нейтън не мислеше, че сега е моментът да я поправя. Спомените на Софи за баща ѝ щяха да са достатъчно объркани и без негова намеса.
Момичето въздъхна и погледна китарата.
— Ще изсвириш ли нещо друго?
— С удоволствие. Каквото искаш.
Тя си избра някаква песен, която Нейтън не знаеше, на група, която не беше чувал, затова се наложи да му я затананика, а той улови мелодията. Забеляза, че племенницата му е започнала да се усмихва — най-вече на грешките му.
— Смятам да продължа да се упражнявам, когато ръката ми се оправи — заяви Софи. — Докато не сме на училище.
Нейтън знаеше, че говори за дистанционното училище. Самият той беше минал по нейните стъпки, докато работеше във фермата през времето, през което трябваше да слуша някакъв учител — намиращ се много далеч от него — да му преподава по радиото. Тогава голяма част от образователната тежест се падаше върху онзи, който отговаряше за обучението у дома. Нейтън помнеше, че бедната Лиз даваше всичко от себе си и го молеше да се съсредоточи върху уроците, както брат му Кам. Сега всичко се правеше онлайн, като съответстваше възможно най-точно на учебните срокове и часовете в истинските училища. Учителите вече можеха да разговарят с учениците по няколко часа на ден чрез видеовръзка, а това според Нейтън със сигурност беше по-добре от радиото. Той се сети за нещо и се намръщи.
— Значи Кейти се грижи за образованието ви?
— Да. Преди беше мама, но сега е тя. Грижи се за нас и през ваканцията.
Нейтън забеляза физиономията, която племенницата му направи.
— Не ви ли харесва?
— Много е скучно. Не ѝ хрумват никакви забавни идеи. В деня, в който татко изчезна, ни накара да седим в класната стая и цял ден да гледаме филми.
— Тя с вас ли беше?
— Да, беше там, но не правеше нищо. Постоянно излизаше в почивка и беше в лошо настроение.
— Поне бива ли я да ви учи?
Софи сбърчи носле.
— Не. Няма представа какво трябва да правим и понякога не ни следи дали си учим уроците. Чух мама да казва на татко, че не е трябвало да я наема, че тя е… — Детето зашепна и се огледа, преди да довърши. — … некадърна.
Нейтън потисна усмивката си.
— Наистина ли така каза майка ти?
— Поне едно от нещата. Но мисля, че мама е права, тя е… некадърна. — Софи се отпусна назад. — Според мен не е истинска учителка.
— Така ли? — Лампата в караваната продължаваше да свети. — Какво те кара да мислиш така?
— Подстригва ни — обясни Софи. — Много хубаво. Според мен е фризьорка.
Нейтън погледна косата на племенницата си — дълго до раменете каре с идеално оформени остри кичури по края. Не се смяташе за експерт — самият той чакаше косата му да стане съвсем дълга, рошава и неуправляема, преди да я обръсне цялата на мивката в банята — но дори на него прическата му изглеждаше много професионална.
Нейтън погледна отново караваната. На светлината от лампата видя раздвижване зад тънката завеса. Тихият разговор долетя до него. Продължаваха да спорят. „Фризьорка, а не учителка“, каза си той. За никого не беше изненадващо, че туристите поукрасяваха автобиографиите си. Всъщност по-странно беше, ако не го правеха. Но това винаги извикваше един и същи въпрос: ако не бяха тези, за които се представят, кои бяха тогава?
— Един ден се върнахме от езда и двамата вече бяха тук — обясни Софи. — Татко дори не ни каза, че ще ги наема. Мисля, че заради това мама се ядоса.
— За какво съм се ядосала? — Комарникът изскърца тихичко и навън излезе Илзе.
— За Саймън и Кейти — отвърна дъщеря ѝ.
— О! — Тя се намръщи. — Не, просто се изненадах, нищо повече. Недей да разправяш това наоколо, Софи, моля те. Ще се почувстват нежелани.
— Как е Ло? — попита Нейтън.
— Заспа в стаята на майка ти. — Илзе се обърна към другата си дъщеря: — Сега е твой ред.
— Но…
— Софи, моля те. Не и тази вечер.
Момичето се изправи сърдито.
— Лека нощ. — То погледна войнствено майка си. — Ще дойдеш ли да ме завиеш?
— След малко — отвърна Илзе. — Върви да се приготвиш.
Софи затръшна комарника. Дори на слабата светлина, която се процеждаше отвътре, Илзе изглеждаше изтощена. Тя се облегна на парапета. Отвори уста, но не каза нищо, сякаш не беше сигурна откъде да започне.
— Какво мислиш за всичко, което каза Ло? — попита Нейтън, за да ѝ помогне.