— Не знам какво да мисля. Камерън не ми е казвал нищо, както вече стана ясно. — В гласа ѝ се усещаше недоволство, докато се взираше в мрака. — Дори не искам да повдигам темата за онази жена, която го е търсила.
— Кам някога споделял ли ти е нещо за Джена?
— Разбира се. — Лицето на Илзе помръкна. — Каза ми, че била момиче, което срещнал на някакво парти и чието гадже започнало да ревнува. Разказваше историята много забавно. Като някакво недоразумение.
Нейтън не отвърна нищо. За онази случка можеше да се каже какво ли не, но не и че е била забавна.
— Напоследък беше под голям стрес. Беше… — Илзе продължаваше да се взира в мрака. — Нещо се беше променило през последните няколко седмици. Сега осъзнавам, че вероятно е започнало, когато се е опитала да се свърже с него.
— Предполагам, че му е дошло като гръм от ясно небе.
— Сигурно.
Илзе погледна Нейтън. Нощният вятър подухваше леко. От къщата се разнесе детски глас:
— Мамо, готова съм.
— Идвам след минутка — отвърна тя и отново се обърна към Нейт, видимо обезпокоена. — Слушай, навремето никой не е повярвал в обвиненията на това момиче, нали?
— Не, разбира се, че не. — Искаше да допълни още нещо, но си замълча.
— Какво има? Кажи ми.
— Няма нищо. Просто щях да ти кажа… — махна с ръка Нейтън. — Може би Стив ѝ вярваше за известно време.
— Стив Фицджералд? От клиниката?
— Да. Май имаше нещо. Така де, не точно ѝ вярваше — започна да обяснява Нейтън, като се опитваше да си спомни. — Искам да кажа, че взе думите ѝ сериозно. Но такава е работата му, нали? Като парамедик. А и той си е такъв.
Сети се, че Стив му досаждаше постоянното. Посещаваше го неочаквано, непрекъснато му задаваше въпроси и го молеше да отиде в клиниката. Толкова беше настоятелен, че ставаше досаден.
— Явно не е повярвал чак толкова, щом не са започнали официално разследване — каза Илзе.
— Не, не се стигна чак дотам.
Тя въздъхна бавно.
— Камерън никога не се е разбирал със Стив.
— Така е. Е, предполагам, че такива неща се помнят.
Софи се провикна отново:
— Мамо!
Този път Илзе се направи, че не я чува, и продължи да гледа Нейтън.
— Винаги ли си вярвал на Кам?
— Да, напълно.
— И никога не си се усъмнявал в него?
Във въздуха увисна нещо странно, което Нейтън не можа да разбере. На слабата светлина на верандата му беше трудно да разгадае изражението ѝ и той се почувства малко неудобно, когато усети отдавна заровената вина да изплува отново. Камерън може и да не беше казал всичко на съпругата си, но ако съдеше по изражението ѝ, явно ѝ беше споделил някои неща.
— Не — отвърна твърдо той. — Не съм се съмнявал.
Изражението на Илзе пак се промени и Нейтън пак не успя да го разгадае. Софи отново повика майка си.
— За бога, по-добре да вървя. — Илзе отвори вратата, но се спря за момент. — Лека нощ, Нейтън.
— Лека нощ.
Илзе влезе, а той се загледа в Дъфи, която само размахваше опашка и нямаше какво да му каже. Остана така още минута, после остави китарата на Софи, слезе по стъпалата на верандата и тръгна в мрака на двора, следван от кучето. Изчака очите му да свикнат с тъмнината. Караваната на бившите туристи беше утихнала. Явно се бяха сдобрили, поне засега.
Когато очите му привикнаха и успя да различи гроба на Карл Брайт под евкалипта, отиде до него и застана в края му, неспособен да се отърси от чувството, че е сбъркал. Искаше да успокои Илзе, но усещаше, че не е успял. Не успя да защити Камерън, и то не за първи път. Погледна гроба на баща си.
— Какви глупости чувам за някакво момиче? — беше попитал Карл. Той беше приключил телефонния си разговор със сержанта и повика двамата си синове.
Нейтън помнеше как стоеше с гръб до стената, докато Камерън мрънкаше някакви обяснения. След минута Карл го прекъсна и се обърна към Нейт.
— Ти къде си бил, когато това се е случило? Душил си след онази малка кучка у съседите ли?
— Имаш предвид Джаки.
Главата на Нейтън се удари силно в стената. Карл дори не го беше погледнал, когато му вдигна ръка. Вниманието му беше насочено към Камерън. Ударът беше толкова неочакван, че Нейтън не можа да се предпази; не че непременно щеше да го направи. Понякога беше по-лесно просто да кротува. Осъзна, че Карл продължава да чака отговор, затова кимна. Да, бях с Джаки.
— Защо не си се грижил за брат си?
Нейтън не знаеше какво трябва да отговори.
— Въпреки това си ги видял, нали? — Карл сочеше Кам, но викаше на него. — Давай тогава. Кажи ми. Той направи ли нещо, за което трябва да се тревожа?