Карл вече беше преместил погледа си на него. Очите им бяха на едно ниво и Нейтън се запита защо продължава да го обзема същият ужас, който изпитваше през целия си живот. Ужасът, който се надигаше, когато Карл повишеше глас, посегнеше му или и двете. Като онзи път, когато го принуди да си изгори китарата.
И в онзи момент осъзна, че това никога няма да се промени. Карл никога нямаше да спре, а Нейтън не беше способен да го накара да спре, така че вероятно щяха да живеят по този начин до края на дните си. Тази мисъл го накара да почувства умора. Главата го болеше от удара. Погледна Камерън и независимо какво беше или не беше направил брат му, изведнъж му писна от всичко.
Не искаше да го подлагат на това. Не той беше докарал подобни неприятности у дома. Той поне се беше сетил да види дали Джаки ще му кимне, преди да ѝ свали гащичките. Главата му продължаваше да кънти, когато погледна баща си и брат си, и изведнъж му се прииска да е далеч от тези двамата. Искаше му се да бъде сам, някъде, където тях няма да ги има. Все още мислеше за това, когато Камерън го побутна лекичко с лакът и го върна в настоящето. Нейтън осъзна грешката си и се опита да направи онова, което Кам очакваше от него — да му пази гърба.
— Не — отвърна той. — Кам не е направил нищо.
Всъщност отговори едва със секунда закъснение. Даже не и с толкова, по-скоро с половин секунда. Забави се само за миг, почти незабележимо, но Карл не го пропусна и пак премести поглед от единия си син към другия.
— Добре — отвърна с глас, който сякаш казваше, че поне веднъж ги е разбрал идеално. — Излез. Искам да говоря с брат ти. — След тези думи Нейтън беше освободен.
Седна в джипа си и затвори вратите, за да не чува нито звук от къщата. Видя Бъб да се промъква и отвори предната врата, за да се качи при него. Усещаше, че брат му има много въпроси, и знаеше, че трябва да се опита да му отговори, но когато никой от двама им не намери точните думи, останаха потънали в мълчание.
Нейтън, вече погълнат от чувството за вина, използва времето, за да репетира наум какво ще каже на Камерън. Не исках да се колебая. Това не означава нищо. Много отдавна се беше научил първо да мисли и после да отговаря, защото Карл не обичаше да получава грешни отговори. Страхувах се, Кам. Страхувах се от татко. Знам, че не си направил нищо лошо. Искаше да каже всичко това, че и повече, на брат си и го направи по-късно, при това няколко пъти. Но това не му помогна.
Трябваше да мине много време, преди брат му да го погледне отново в очите. Когато го направи, в тях се четеше споменът за предателството, което никога, дори след двайсет години, не беше забравено.
Глава 18
Когато Нейтън се върна в къщата, в стаята на Зандър нямаше никой, но душът в банята течеше. Книга, прочетена до половината, беше оставена на леглото на сина му. Раздразнен видя, че е същата, която беше купил, за да я подари на сина си за Коледа. Картичката, която Зандър използваше за разделител, подсказваше, че книгата е подарък от втория му баща Мартин — архитекта, чиято работа с лъскави огледални метални повърхности вестниците често определяха като „противоречива“. Нейтън си пое дълбоко въздух, затвори вратата и се върна в дневната.
Все още можеше да различи тъмните очертания на караваната на работниците през прозореца. Погледа я около минута, замислен над думите на Софи, после се обърна и включи семейния компютър на бюрото в ъгъла. Десет минути по-късно влезе в бавния интернет и зачака сайтът на една от социалните мрежи да зареди. Когато най-накрая това се случи, кликна върху кутийката за търсене и написа името на Кейти.
Компютърът заръмжа, докато преглеждаше резултатите — в началото бавно, а после два пъти по-бързо. Не намери нищо. Имаше много хора със същото име, но никой от профилите, нито пък снимките, не съвпадаше с нея. Погледна си часовника. Скоро щяха да изключат генератора. Написа името на Саймън и прегледа резултатите с максималната бързина, която протестиращата техника му позволяваше. Беше стигнал до третата страница, когато дюшемето в коридора изскърца. Хари се появи на прага. Погледна компютъра, но от мястото си не виждаше монитора.
— Говорих с Бъб — каза той.
— Така ли? — По изражението му Нейтън разбра за какво става въпрос.
— Двамата с теб сме наясно, че понякога брат ти разбира погрешно нещата.
— От време на време.
— Наистина се надявам да не е разбрал, когато си му казал, че разрешителното ти за оръжие е изтекло.
— Просто не отидох да го подновя.
— Глупости. Какво искаш да ми кажеш — че за първи път в живота си си забравил да го направиш ли?