Вратата на голямата спалня беше отворена. Нейтън надникна вътре. Големите мебели като че ли не бяха сменяни от времето, когато родителите му спяха тук, но самото помещение изглеждаше доста променено. Някой, навярно Илзе, беше боядисал стените, беше украсил със снимки на момичетата и беше добавил някои други лични щрихи.
Спалнята беше много добре поддържана, но на Нейтън му се стори, че сега от нея се излъчва нещо тревожно. Леглото беше оправено, но не идеално, а големите гънки във възглавниците подсказваха, че обитателят не е спал добре. На нощното шкафче от страната на Илзе — предположи, че това е нейната страна — имаше засъхнали кръгли следи от чаши с кафе. До тях Нейтън забеляза отворено шишенце с обезболяващи. Няколко хапчета се бяха разпръснали.
Той погледна обратно към стаята на момичетата, а след това към шишенцето на нощното шкафче. Поколеба се, но накрая влезе и дюшемето изскърца силно под ботушите му. Събра разпръснатите хапчета, върна ги в шишенцето и го затвори. Прочете етикета. Парацетамол. При това шишенцето беше почти пълно. Подържа го още малко и го остави обратно на нощното шкафче.
Излезе в коридора и изсумтя, когато се сблъска с някого в сенките. Двамата залитнаха. На Нейтън му бяха нужни няколко секунди, за да познае човека пред себе си.
Беше Саймън.
Бившият турист погледна над рамото му към спалнята и на лицето му се изписа трудно за разгадаване изражение.
— Теб търсех — каза той.
— Аз търсех Илзе. — Нейтън усети отбранителната нотка в гласа си и си прочисти гърлото. Нямаше нужда да се обяснява.
— Преди около час излезе да язди.
— Така ли? Благодаря. А ти защо ме търсиш?
— Търсиха те по телефона.
— Мен ли? — Нейтън не можеше да се сети за нито един човек, който да иска да говори с него. — Кой?
Саймън сви рамене.
— Очевидно някой, с когото си се опитал да се свържеш.
Беше техникът, когото чакаше.
— Дейв — рече Нейт, когато чу гласа му. — Как е хладилната камера?
— Не мога да ти кажа, приятелю. В петък дойдох до вас, както се разбрахме, но не можах да вляза.
— В хладилната камера ли?
— В къщата ти. Беше заключена.
— Но… — Нейтън стисна здраво очи. — Мамка му! Правеше си труда да заключва само когато Зандър му гостуваше. Нямаше никаква вероятност някой да открадне лаптопа на сина му, но момчето се чувстваше по-спокойно, когато къщата беше заключена. Дейв се чуваше отлично по телефона. Това не беше добре. Означаваше, че се намира в гъсто населен район.
— Моля те, кажи ми, че още си наоколо — опита се да разбере все пак Нейтън.
— Не съм, съжалявам. Трябваше да се прибера у дома. Ще прекарам Коледа с децата.
— По дяволите! — Нейт беше чакал три седмици техникът да събере достатъчно поръчки, за да не пътува напразно от Сейнт Хелънс. — Не можа ли да разбиеш вратата?
— Е, можех да го направя — отвърна Дейв видимо обиден. — Но не знаех как ще реагираш.
— Щях да се зарадвам. Проклетата камера ми трябва.
Техникът помълча малко, за да покаже на Нейтън, че не е доволен от тона му. Нейт си пое дълбоко въздух.
— Извинявай, приятелю. Вината не е твоя. Кога ще идваш пак?
— Не и преди първата седмица на февруари.
— Февруари!
— И то само ако има още няколко поръчки.
— Не мога да чакам дотогава. Трябва да оправя камерата сега. Хари смята, че скоро тук ще има наводнение.
— Ако това стане, ще се забавя още.
— А аз какво да правя дотогава?
— Виж, мога да ти дам някои идеи — отвърна Дейв. — Имаш ли химикалка?
Нейтън се поразрови и намери една под телефона. Опърпаният семеен тефтер беше отворен на масичка и той отгърна на нова страница. Започна да си води бележки.
— Вече опитах тези неща — каза след няколко минути.
— Добре. В такъв случай… — Техникът отново започна да предлага варианти.
Само след няколко думи Нейтън спря да пише. И това беше опитвал. Според него хладилната камера се нуждаеше от някаква нова част. Тъкмо щеше да затваря тефтера, когато се спря. Докато Дейв продължаваше да му говори в ухото, Нейтън отгърна няколко страници назад.
Всеки, който смяташе да ходи по-далеч от оградата на фермата, трябваше да отбелязва къде отива и кога очаква да се прибере. На теория тефтерът се попълваше при всеки такъв случай. На практика се правеше само когато се сетиш.