— Освен с теб. Ти си по-скоро… — Саймън сви рамене. — Както и да е. Виж, не познавах Камерън добре, но той се отнесе чудесно с нас. Иска ми се да си мисля, че съм добър човек. — Той погледна Нейтън. — Предполагам, че играя на сляпо, като те вземам и теб за такъв.
Нейт не знаеше как да отговори. Обърна се и последва Илзе навън, като беше оставил Саймън да се взира в гърба му.
Илзе вече беше включила двигателя и седеше на предната седалка. Климатикът беше истинска благословия в жегата. Поеха по дългата алея. Къщата остана далеч зад тях, когато най-сетне заговориха.
— Илзе, намерих нещо от Кам…
— Какво му беше станало на Саймън…
Двамата започнаха едновременно. Илзе се намръщи.
— Какво каза? — попита тя. — Намерил си нещо от Камерън ли?
Нейтън извади картичката от задния си джоб и Илзе я грабна от ръката му. Той не отместваше поглед от пътя, докато ѝ разказваше къде са я открили двамата със Зандър заедно със сложената в рамка семейна рисунка. Изминаха няколко дълги минути, в които Илзе, навела глава, се взираше безмълвно в картончето; няколко кичура коса бяха паднали над очите ѝ.
— Илзе… — рече Нейтън най-накрая.
Тя прочисти гърлото си и захвърли картичката, сякаш повече не можеше да я държи.
— Всичко е наред. Добре съм. Не знам какво да кажа. Всеки ден… — Илзе поклати едва глава. — Всеки ден имам чувството, че разбирам все по-малко съпруга си.
Не си размениха нито дума повече, докато не стигнаха до стадото.
Нейтън спря на разстояние, за да не уплаши още повече телето и майка му. Слязоха от джипа. Нейтън отвори багажника и започна да рови в чантата си с инструменти. Намери няколко вида секачки и се обърна. Илзе чакаше на няколко метра от него. Наблюдаваше нещо. От начина, по който местеше поглед, разбра, че не гледа него, а покрай него — към багажника на джипа му, където някога спаха заедно. Отдавна, преди един милион години. Нейтън затвори капака на багажника и тръгна към телето. Животното ги наблюдаваше уплашено, докато вървяха към него. Майката застина и замята опашка. Останалите добичета от стадото ги следяха внимателно.
— Чух, че така е умрял работникът — каза тихо Илзе. — Стадото се уплашило, побягнало и го стъпкало.
— Така ли? Не… — отвърна Нейтън, но млъкна, когато телето замуча.
Майка му замята по-силно опашка, а мускулите ѝ потрепериха.
— Дръж я под око. Това няма да ѝ хареса — рече и подаде секачките на Илзе. — Ще се справиш ли?
— Правила съм го и преди. Просто ми кажи кога.
Нейтън се приближи бавно, за да даде време на животните да го огледат добре. Макар да не очакваше голяма полза от това. Добичетата се отглеждаха в такива естествени условия, че не се различаваха много от дивите. Така и не свикваха да виждат хора. Майката го погледна лошо, когато се приближи още няколко крачки до телето. Нейтън видя, че телта не е много стегната около крака на малкото. С малко повече усилия навярно щеше да се освободи само. Засега обаче стоеше оплетено. Нейтън чу майка му да пръхти зад него.
— Тя добре ли е? — провикна се той.
— Да — отвърна Илзе. — Все още стои на разстояние.
На няколко метра от себе си забеляза следи от змия в пръстта. Отпечатъците бяха стари, но въпреки това той ги огледа много внимателно. Противоотровата струваше скъпо и бързо се разваляше, така че в болницата в града не държаха запаси.
— Какво ще стане, ако те ухапе някоя змия? — често питаха сезонните работници и туристите невярващо.
Нищо хубаво не те очакваше, не и от змиите, за които този район беше дом. Нейтън беше убеден, че ако някой ден го ухапе някоя, той ще умре. Точка. След като не видя други следи от влечугото, пристъпи към телето.
— Отивам при него.
— Добре. Кажи ми, когато си готов.
С едно-единствено движение Нейтън пъхна ръце под телето и напрегна мускули. Преди животното да осъзнае какво се е случило, той го преобърна на една страна, събори го и го притисна към земята с цялата си тежест. Телето първо се стъписа, а после отвори уста и изрева гневно в лицето му. Започна да рита и да се съпротивлява, но Нейтън го притисна с колене и лакти, за да не му позволи да мърда много.
— Готов съм — изръмжа той, но Илзе вече беше клекнала до задните крака на телето със секачките в ръка.
Нейтън усещаше топлината, която се излъчваше от животното и колко силно биеше сърцето му. Телето се дърпаше и риташе.
— Мамка му! — извика Илзе.
— Улучи ли те? — Нейтън го натисна още по-силно, докато не го укроти отново.
— Добре съм… — Чу я да се раздвижва. — Ще се опитам да срежа телта с малките секачки. Не искам да го порежа.