Той клекна и провери гумите. И четирите бяха в добро състояние, твърдо стъпили на здравата скала. Отвори предния капак и прокара ръка през основните части. Нищо не беше повредено, поне доколкото виждаше. Надникна през прозореца към стрелките на таблото — те сочеха, че двата резервоара — основният и резервният — са почти пълни. Чу шум и се обърна. Бъб отваряше багажника на ланд крузъра. Двамата със Зандър се взираха в огромния багажник. Имаха странни изражения. Нейтън заобиколи колата и се приближи към тях.
Джипът беше добре зареден. Литри прясна вода се полюшваха в запечатани бутилки редом до консерви с риба тон и боб. Количеството беше значително — стигаше за повече от седмица. Нейтън отвори с един пръст капака на минихладилника, който можеше да се включи в запалката на автомобила. Вътре намери още бутилки вода, увити във фолио сандвичи, които вече се бяха нагънали в края, и шест кенчета слабоалкохолна бира. В багажника имаше и други неща: метална туба с бензин, две резервни гуми, завързани с ремъци, лопата и аптечка. Нищо необичайно. Ако отвореше собствения си джип, щеше да намери същото. Както и в джипа на Бъб. Това беше обичайният комплект за оцеляване в най-суровите климатични условия в Австралия. Никой не биваше да излиза от дома си без него.
— Ключовете му са тук.
Зандър надничаше през отворената предна врата. Нейтън отиде до него. Забеляза бегло, че застанали един до друг, раменете им вече са на еднаква височина.
Цялата вътрешност на джипа бе застлана с тънка покривка червен прах. На предната седалка, също под слой прах, Нейтън забеляза ключовете, внимателно завързани с черна връв.
Един глас му подшушна, че това е малко странно. Не това, че ключовете бяха оставени в автомобила. Нейтън не познаваше човек в целия окръг, който да не правеше така. Спомни си, че собствените му ключове са захвърлени под седалката на джипа му, оставен до гроба. Когато паркира на възвишението, Бъб закачи своите на лоста за мигачите. Нейтън не си спомняше да е виждал Камерън някога да вади ключове от превозно средство. Също така не го беше виждал да увива връвта толкова старателно около тях и да ги намества така грижливо.
— Може би колата е отказала? — не звучеше особено убеден Бъб.
Нейтън не отговори. Вместо това погледна ключовете и ненадейно посегна към тях.
— Татко, недей, не бива да докосваме…
Не обърна внимание на забележката на Зандър. Ръката му разбута червените прашинки и те затанцуваха във въздуха. Нейтън стисна ключовете и осъзна със студена сигурност какво трябва да направи.
Седна зад волана, вкара ключа и го завъртя. Направи го плавно и металът се плъзна гладко. Усети вибрациите, когато двигателят изрева. После ръмженето стана по-тихо и равномерно, но пак звучеше оглушително в тази тишина.
Нейтън погледна към Зандър, но нещо друго вече бе привлякло вниманието на сина му. Момчето гледаше някъде в далечината. Беше засенчило очи и се мръщеше. Нейтън проследи погледа му. Далеч пред тях един малък облак прах се движеше на юг. Някой идваше.
Глава 3
За втори път днес Нейтън застана до гроба на работника и се загледа в приближаващия автомобил. Той намали и спря.
Това беше джип 4x4 с високи гуми и голяма метална решетка отпред, почти същият като повечето превозни средства в околността, само че в багажника имаше място за носилка. Отпред и отстрани се виждаше светлоотражателен надпис „Линейка“.
Нейтън, Бъб и Зандър бяха останали на скалата до ланд крузъра на Камерън, докато прашният облак на юг не бе придобил форма. След това в пълно мълчание слязоха по склона, потеглиха към гроба и зачакаха.
За първи път цяла сутрин Нейтън изпита известно облекчение, когато линейката спря и парамедикът вдигна ръка за поздрав. Най-накрая идваше помощ.
Стив Фицджералд беше жилав мъж в началото на петдесетте си години, който от време на време разказваше истории от обиколките си с Червения кръст. Всяка година прекарваше по шест месеца в Афганистан, Сирия, Руанда или на някое друго място, а през останалото време беше на повикване в клиниката на затънтената Баламара, в която беше единствен служител. Веднъж бе споделил, че обича предизвикателствата, което за Нейтън изглеждаше слабо казано. Стив слезе от линейката заедно с един полицай, когото Нейт не беше виждал никога досега.
— Къде е Глен? — попита веднага Нейтън и ченгето се намръщи.
Парамедикът не бързаше да отговори. Той погледна първо гроба, после платнището и накрая поклати глава.