— Не можа ли да изключиш фаровете? — примигна насреща му Нейтън. — Не виждам нищо.
Не получи извинение. Това беше нещо ново за него. Зрението му все още беше леко размазано, когато погледна към Зандър, който се беше отпуснал на седалката. За първи път в живота си Нейтън се запита какво ли щеше да го посъветва бившата му съпруга.
— Какво правиш?
— Нищо. — Навярно това беше отчасти истина.
Зандър не си беше сложил предпазния колан и скоростният лост беше изключен от скорост, а климатикът — включен. Момчето нямаше вид на човек, който възнамерява да пътува някъде.
— Добре. — Нейтън също се отпусна на седалката.
На призрачното сияние от фаровете забеляза петната от мъртви насекоми и изсъхнал прах на предното стъкло. След раждането на Зандър осъзна, че голяма част от нежеланието му да стане баща се дължи на страха. Той беше дълбоко вкоренен в него по начин, който Нейтън се опитваше да скрие. Не беше го споделил дори с Джаки. Вместо това винаги се питаше как би постъпил баща му в дадена ситуация и после — понякога с големи усилия — правеше точно обратното. Много често това означаваше да си затваря устата, затова реши и сега да направи същото.
Намести се на износената седалка и се настани удобно. Зандър се обърна към него, но не каза нищо, когато видя, че си е затворил очите. Нейтън не се тревожеше, той можеше да мълчи по-добре от всеки друг. Можеше да изкара седмици, без да проговори, и го беше правил няколко пъти. Синът му беше отгледан насред градска суматоха и постоянна шумотевица, така че той първи щеше да наруши мълчанието.
— Наистина много харесвах чичо Кам.
Нейтън отвори очи. Не бяха минали дори три минути, както видя от часовника на таблото.
— Странно е, че го няма — шепнеше Зандър.
— Знам.
Наистина разбираше. Имаше чувството, че накъдето и да погледнеше, всичко му напомняше за Камерън. Двамата играеха на крикет на двора като деца, надпреварваха се с конете като тийнейджъри и се опитаха да си изкарват прехраната от земята като мъже. Кам винаги беше действал методично. Обмисляше какво трябва да се направи, за да се постигне желаният резултат, след което правеше точно това. Нейтън по-скоро правеше нещо и се надяваше да извади късмет. Камерън беше доказвал безброй пъти, че неговият начин е по-добър.
— Излязох, за да продължа да търся — рече Зандър и кимна към най-близкия навес. — Исках да разбера какво е изгубил чичо Кам.
— Ако въобще Ло е права.
— Да, точно така. Кой знае? — Синът му поклати глава. — Бездруго е безсмислено. Можеш да търсиш нещо тук, докато умреш, и никога да не го намериш. Имението е прекалено голямо.
— Май си прав.
— Прав съм. — Зандър се обърна към баща си с по-настоятелен глас: — Мислих за нещо. Според мен трябва да си тръгнеш оттук.
Нейтън примига насреща му.
— Какво искаш да кажеш?
— Напусни фермата си. Премести се. Направи някаква голяма промяна.
— Каква например? За какво говориш?
— Ела в Бризбейн.
— Не мога да дойда в Бризбейн. Какво ще правя там? — Нейтън се опита да си се представи. Стъпил на бетон. Обграден отвсякъде от стени. С коли навсякъде.
— Направи нещо — продължи Зандър. — Трябва да има някаква друга работа, която можеш да вършиш. Започни да работиш в парк или нещо подобно. Не е нужно да е в офис.
— Ами имотът?
— Зарежи го.
— Не мога, приятелче. — Нейтън заговори по-тихо, въпреки че бяха само двамата: — Не мога да си го позволя. Длъжник съм на банката. Ще се наложи да продавам.
— Продавай тогава!
— Господи, Зандър! На кого?
— Не знам. Просто се отърви от този имот. Моля те, татко. Трябва да си тръгнеш. Това място не е добро за теб.
— Какво има, приятел? Защо изведнъж започна да говориш така? — Много добре знаеше защо.
— Защото…
Нейтън зачака. Изминаха по-малко от трийсет секунди, преди синът му да продължи:
— Защото не искам да свършиш като чичо Кам.
— Зандър…
— Какво? — сопна се момчето. — Няма да се случи ли? Това ли ще ми кажеш? Нека позная — ти си много добре и няма начин дори да си помислиш да постъпиш като чичо Кам.
Нейтън не отговори.
— Защото всички са си мислели, че Камерън е добре — продължи Зандър. — Така де, може би не напълно добре през последните няколко седмици, но много по-добре от теб.
Нейтън никога не беше виждал сина си такъв и това малко го изплаши.
— Никой не казва, че си добре, татко. Когато идвам на гости или говоря с баба по телефона, никой не казва, че нещата при теб са наред.
Нейт продължи да мълчи.
— Хари каза, че си се отказал от разрешителното за оръжие.