Нещо пак прекъсна мислите му. Намръщи се. Какво го накара да спре? Илзе. Не, не беше заради нея. Имотът? Отчасти, но и той не беше. Техникът. Може би. Да. Какво за него? Нейтън се опита да си спомни подробно разговора им.
— Значи дори няма да обмислиш възможността да се махнеш оттук? — Нейтън не познаваше тази студенина в гласа на Зандър.
— Не казвам, че не съм си го мислил…
Нещо човъркаше в съзнанието му. Почти можеше да го пипне. Имаше нещо в едно от кътчетата на съзнанието му, намираше се само на една ръка разстояние. Какво беше казал техникът? Не беше поправил хладилната камера. Въпреки това щеше да му издаде фактура. Но щеше да намали цената, защото същия ден трябвало да ходи в „Атертън“…
— Тогава защо? — изгледа го Зандър. — Какво те задържа тук? Заради Илзе е, нали?
— Не, приятелю.
— Каквото и да е — продължи да настоява синът му, — по-важно ли е от мен?
— Нищо не е по-важно от теб, Зандър.
— Тогава поне ще помислиш ли по въпроса? Моля те, татко! Каквото и да е накарало Кам да отиде на онова място…
Ето я отново. Онази недосегаема мисъл. Нейтън се опита да я отдели, да разбере каква е. Тя се беше заплела в някакво тъмно кълбо.
— … не искам да се случи и на теб. Чуваш ли ме, татко?
Последва кратко мълчание.
— Добре. — Отговорът закъсня прекалено много.
Зандър се ококори насреща му.
— Даже не ме слушаш.
— Напротив, слушам те, приятел. Уверявам те.
— Не ме слушаш. Нали виждам!
— Слушам те. Просто си мислех…
— Това са пълни глупости. — Зандър отвори вратата на джипа.
— Стига. Моля те…
— Забрави!
Синът му завъртя ключа и угаси двигателя. Фаровете примигаха няколко пъти и изгаснаха. Обгърна ги мрак.
— Не ми пука. Прави каквото искаш. Лягам си.
Той хвърли ключовете на джипа на Нейтън и затръшна вратата. Ключовете паднаха на виниловата седалка. Нейтън се пресегна, взе топлия назъбен метал в ръце и уви връвта около пръстите си. Седеше сам в джипа, а умът му кипеше. Най-накрая успя да улови мисълта. Онази, която търсеше. Тя се появи в главата му студена, обезпокоителна и напълно оформена.
— Зандър… — провикна се в мрака Нейтън, но вече беше прекалено късно. Нямаше кой да го чуе. Синът му се беше прибрал.
Глава 24
Седалката до Нейтън беше празна и за първи път това му се стори странно. През изминалата седмица беше свикнал Зандър да е винаги до него. Вместо сина му, сега Дъфи се беше качила и размахваше опашка, докато гледаше през прозореца, но не беше същото.
Пътят до скалите беше пуст, а ранното слънце бавно се издигаше в небето. Нейтън погледна отново празната седалка. Не спираше да мисли как го изгледа Зандър призори, когато го събуди, за да му обясни плана си.
— Искаш ли да дойдеш?
Синът му само го погледна и бавно поклати глава.
— Не.
„Няма проблем“, помисли си Нейтън, когато намали и зави по скрития черен път между скалите. Нямаше нужда от помощ. Така или иначе работата не беше за двама души. Този път веднага намери верния път и мина по него. На върха на възвишението се озова на мястото, където преди няколко дни бяха намерили джипа на Камерън. Сега беше празно.
Нейтън беше успял да се свърже с техника по телефона преди изгрев-слънце. Дейв не звучеше щастлив нито че го чува в ранни зори, нито че изобщо го чува.
— Днес е почивният ми ден, приятелю. Виж, съжалявам за хладилната ти камера, наистина, но аз дойдох, както се уговорихме…
— Дейв, не се обаждам за това. Слушай, ти каза, че си ходил в „Атертън“ в четвъртък. Минал си по северния път, нали? Покрай моята земя?
— Аха…
— По кое време?
— Не знам. Тръгнах както обикновено, така че е било около осем. Или малко по-късно.
— Значи е било светло. Достатъчно светло, за да виждаш.
— Разбира се. Не карам по този проклет път по тъмно.
— Видя ли нещо около имота ми?
— Какво например?
— Каквото и да е. Нещо горе на скалите?
Дейв се беше засмял раздразнено.
— Не се сещам, но не съм сигурен какво точно ме питаш, приятелю.
— Нищо, няма проблем. Аз също не знам. Просто се опитвам да си изясня някои неща.