— Опасявам се, че ще трябва да си платиш фактурата.
— Да, чакам я с нетърпение.
Нейтън бе затворил и веднага бе позвънил на Глен в полицейския участък. Чу сигнала за пренасочване на разговора. Полицаят, който му беше отговорил, каза, че повикали Глен Маккена някъде на север. Пътнически влак се блъснал в автобус. Имало много загинали. Глен щял да се върне в Баламара чак след два дни.
— Къде е другият? Ченгето от Сейнт Хелънс. Сержант Лъдлоу.
Нейтън чу тракане по клавиатура. В катастрофата имало много жертви, повтори полицаят. Повикали и Лъдлоу.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Къде се намирате? — отговори на въпроса с въпрос Нейтън.
— В Бризбейн.
— Значи няма как да ми помогнете.
— Но мога да предам съобщение, приятелю.
Нейтън беше усетил раздвижване в коридора, но когато се обърна, не видя никого.
— Кажете на сержант Маккена, че Джена Мур не е във Великобритания. Не знам дали има начин да провери къде е точно, но… — поколеба се Нейтън. — Просто му кажете, че трябва да говоря с него.
Този път се качи с джипа до върха на склона и слезе. Остави двигателя и климатика да работят заради Дъфи, а той отвори багажника и извади лопата и маркиращи флагчета, каквито използваше в имота си. Огледа земята. Следите от джипа на Камерън се бяха заличили, затова му се наложи да забива флагчетата по спомен.
Двайсет минути по-късно вече се потеше обилно и все още не можеше да забие здраво четвъртото колче. Това го ядоса и го накара само да го подпре в едно от другите с надеждата, че ще издържи. Качи се в джипа си и изведнъж изпита дежавю. Само преди няколко дни направи абсолютно същото — качи се в изоставената кола на Камерън точно на това място. На абсолютно същото.
Ръцете на Нейтън застинаха върху волана. Двамата с брат му имаха почти еднакви джипове и сега беше паркирал горе-долу на същото място, но този път нещо беше различно. Опита се да си спомни какво направи преди няколко дни, когато бяха тук с Бъб, Хари и Зандър. Нейтън беше предложил да върне автомобила на Кам; бе седнал на износената шофьорска седалка, наведе се и си я нагласи, за да стига удобно педалите…
Нейтън спря. Двамата с Камерън бяха на еднаква височина. Още от тийнейджъри. Защо трябваше да си наглася седалката? Дали някое от ченгетата не я беше преместило по време на оглед? Не мислеше, но не беше изключено. С колко трябваше да я коригира? Трябваше първо да се сети дали я премести напред, или назад. Поседя дълго време в опит да си спомни. Не можа.
Най-накрая запали двигателя и потегли бавно надолу, после по черния път между скалите. Върна се на главния път след няколко минути и се насочи към оградата, където имотът му граничеше с чакълестия път. Продължи да кара, докато не се увери, че е стигнал достатъчно далеч, направи обратен завой и се върна в посоката, от която беше дошъл. Поддържаше скорост — шофираше нито прекалено бързо, нито прекалено бавно — като се чудеше колко бързо би карал един техник, който има само две поръчки, преди да се прибере за Коледа.
Гледаше право напред, като умишлено не поглеждаше към скалите през страничния прозорец. Три минути по-късно ги видя.
Флагчетата веднага привлякоха погледа му, колчетата изпъкваха на фона на небето и се виждаха съвсем ясно. Вдиша и издиша още два пъти и през това време продължаваше да ги вижда, а после ъгълът, от който виждаше скалата, се промени и те се скриха от погледа му.
Нейтън погледна към Дъфи — тя беше въодушевена от самия факт, че е тук. Той обърна джипа и се върна. Опита отново. Този път едва не пропусна флагчетата — погледна към тях в последния момент, преди да се скрият. На третия път знаеше, че е нащрек, но така или иначе ги видя съвсем ясно. Преброи наум, докато минаваше покрай тях. Флагчетата се виждаха за около четири секунди. Но все пак бяха просто флагчета. Белият ланд крузър на Кам щеше да се вижда много по-ясно.
Нейтън стигна до скрития между скалите черен път, намали скоростта и мина по него. Спря в подножието на склона и отново се замисли за позицията на седалката на Камерън, когато слезе от джипа. Много по-лесно беше да извадиш колчетата от земята, отколкото да ги забиеш, и само след минута потегли пак.
— Прав бях, приятел — искаше му се да каже на Зандър, щом се прибереше.
Макар че не беше сигурен дали ще го направи. Не успя да заинтригува сина си със своята теория, докато Зандър седеше в леглото си сутринта и го слушаше.
— Виж — беше му прошепнал Нейтън, защото не искаше да буди цялата къща, — ако Дейв е ходил в „Атертън“ в четвъртък, трябва да е видял джипа на Камерън на скалите.