Зандър потърка ъгълчето на окото си, за да се разсъни, но не каза нищо.
— Дейв обаче не го е видял — продължи Нейтън.
— Така ти е казал.
— Защо му е на един техник да лъже за такова нещо? Та той дори не е местен. Двамата с Камерън бяха просто на „здравей“, когато Дейв минаваше оттук да свърши някоя работа. Ако е забелязал джипа на идване, щеше да каже.
— Предполагам, но… — рече Зандър и се подпря на възглавницата си, гол до кръста и с рошава коса.
— Какво има, приятел?
— Може би просто не го е видял.
— Как няма да го види? Глен го е забелязал от пътя. Така ни каза.
— Глен е ченге. Обучен е да вижда такива неща. А и идваше да се срещне с нас, така че предварително знаеше, че джипът на Кам ще е някъде наблизо.
— Затова трябва да отидем и да проверим — настоя Нейтън. — Да разберем каква е видимостта от пътя.
— Ами ако се е виждал ясно? — Гласът на Зандър прозвуча разтревожено. — Ако техникът просто не е можел да не забележи джипа, когато е минал оттам, но твърди, че не го е видял, тогава какво искаш да кажеш? Че джипът не е бил там в четвъртък сутринта?
— Не знам. Може би точно това искам да кажа. Предполагам, че е това.
— Но Стив каза, че чичо Кам най-вероятно вече е бил мъртъв по това време. Така че, ако джипът му не е бил там, където го намерихме, тогава какво? Някой го е закарал дотам по-късно?
Нейтън не отговори.
— Кой би го направил? Джена? — продължи да разсъждава Зандър.
А Нейтън продължи да мълчи.
— Някой друг? — предположи момчето. — Някой от нас, от фермата? Някой от семейството?
— Стига, приятел.
— Тогава кой? — повиши глас Зандър.
— Виж, не знам — сопна се Нейтън. — Затова искам да проверя, преди да си правя заключения.
— Недей, татко. Това звучи… — Синът му го изгледа. — … Налудничаво.
Нейтън примигна и едва сега пътят пред очите му се изясни. Натисна спирачките.
— Мамка му!
Беше сбъркал пътя. Беше тръгнал на сляпо към гроба на работника, вместо да се върне на главния път. Дори не беше разбрал какво се е случило и една частица от него се зачуди дали това не трябваше да го притеснява. Заслуша се в шума на двигателя и се опита да си събере мислите. Струваха му се разхвърляни и несвързани — като вода, която изтича между пръстите му.
Дъфи започна да дращи нетърпеливо седалката и Нейтън натисна газта. Наближаваше едно малко възвишение, достатъчно високо, за да скрие пътя отпред. Даде още газ по лекия склон и рязко завъртя волана, за да направи обратен завой. От върха би трябвало да може да види гроба долу.
Вместо това видя облак прах.
Нейтън спря. Предната броня беше точно на върха на възвишението. Малкият облак вилня още около половин минута, преди Нейтън да забележи първия проблясък на метал. Остана с крак на спирачката, загледан надолу. Облакът идваше по черния път и от тази посока можеше да отива само на едно място.
Нейтън изключи двигателя и чу шума на автомобила в далечината. Пресегна се и бръкна в жабката за стария си бинокъл. Дъфи изскимтя до него. В джипа бързо започваше да става горещо без климатика.
Нейтън погледна през бинокъла и откри движещото се превозно средство. Веднага го разпозна. Беше го виждал паркирано във фермата на Камерън години наред. Това беше общият джип, който работниците използваха, а напоследък и Саймън.
Автомобилът намали на няколко метра от гроба на работника. В предното му стъкло се отразяваше само небето. Нейтън фокусира бинокъла. Джипът спря под ъгъл, от който предното стъкло от матово стана черно.
Нейт гледаше, без да мигне. Забеляза раздвижване в колата — шофьорът посегна към нещо на предната седалка. Отдалеч и през предното стъкло успя да види нечия китка и падаща на рамо дълга коса. Човекът зад волана със сигурност не беше Саймън. Беше жена.
Глава 25
Шофьорската врата се отвори и от нея се появи обут в дънки крак. Жената все още беше скрита зад вратата, а бинокълът на Нейтън леко се плъзна надолу и джипът излезе от фокус. Нейтън намести бинокъла точно навреме, за да види как вратата се затваря и на червената пръст до гроба на работника застава добре позната фигура.
Илзе.
Нейтън осъзна, че е затаил дъх, и сега от гърдите му се изтръгна дълга и тежка въздишка. Мимолетната възможност да се обади, че е там, бе отминала. Не наду клаксона, нито пък свали прозореца, за да се провикне. Когато се зачуди дали трябва, вече беше прекалено късно.
Илзе стоеше с гръб към него. Изглеждаше крехка и самотна. В краката ѝ лежеше нещо черно. „Чанта“, помисли си Нейтън. Надяваше се снаха му да не се обърне рязко, но все пак ги делеше голямо разстояние, а и джипът му беше толкова мръсен, че почти се сливаше със земята. Колата му гледаше към върха на възвишението и слънцето работеше в негова полза — ако Илзе се обърнеше, то щеше да блести в очите ѝ и да я заслепи поне малко. Но ако погледнеше направо към Нейтън, сигурно щеше да види джипа. Иначе земята, разстоянието и тишината му осигуряваха добро прикритие.