— Какво му има на твоя?
Колкото и странно да беше, Илзе като че ли се развесели от въпроса му.
— Не може да се разчита на него. Закъсах два пъти.
— Кам и Хари не можаха ли да го оправят?
— Оправяха го, но постоянно изникваше нещо ново.
— Искаш ли да го погледна? Макар че, щом те не са успели, не искам да обещавам нищо.
На Нейтън му се стори, че чу шум в коридора, и двамата с Илзе се обърнаха към празната рамка на вратата. Никой не се появи на прага. Илзе отново го погледна със странно изражение.
— Защо не? — отвърна тя. — Благодаря. В малкия гараж е.
— Не се притеснявай. — Нейтън отстъпи от масата. Попитай я. — Къде ходи на разходка?
Илзе отново погледна към вратата. Все още нямаше никой на прага.
— Не казвай на другите.
— Добре.
— Ходих до гроба на работника. Исках да прекарам малко време сама, за да мога да помисля за Камерън. Заради погребението утре; всички ще говорят за него… — Тя сведе поглед. — Имам чувството, че сред всичко това Кам — онзи Камерън, когото познавах — може да изчезне. Разбираш ли какво имам предвид?
Нейтън кимна. Може и да погребваха брат му на следващия ден, но част от него все още очакваше Кам да се появи иззад ъгъла. Не можеше да повярва, че човекът, с когото беше израснал, с когото се беше карал и когото беше обичал по свой начин, вече го няма. Не можеше да повярва, че онази голяма дупка отвън е приготвена за него.
— Аха — отвърна най-накрая Нейтън и погледна Илзе. Очите ѝ бяха тъжни и замислени над прашната яка. — Разбирам какво имаш предвид.
Глава 27
Вратата на Зандър беше затворена.
Нейтън почука.
— Може ли да вляза?
Не получи отговор. Изчака малко и отвори вратата. Синът му лежеше на леглото и четеше. Едва го погледна.
— Върнал си се.
Нейтън седна на ръба на леглото.
— Извинявай, че се забавих толкова.
Зандър се вторачи в страницата, без да помръдва очи, след което пусна книгата върху гърдите си.
— Провери ли каквото искаше? — Гласът му не звучеше приятелски.
— Да.
— И успя ли да видиш флагчетата от пътя?
„Два от три пъти“, помисли си Нейтън.
— Направих няколко опита — отговори. — Имаше и успешни.
— Какво искаш да кажеш? — попита Зандър.
— Не знам.
Синът му се отпусна обратно на възглавницата и вдигна книгата.
— Баба ти каза, че си се разтревожил.
Не получи отговор.
— Извинявай, приятел.
Зандър се вторачи в страницата. Нейтън го почака още малко да каже нещо, но накрая просто продължи:
— Не исках да…
— Всичко е наред. — Синът му отгърна страницата.
— Всъщност не е, нали? Не и ако си нещастен?
Не получи отговор.
— Занд…
Момчето изсумтя раздразнено.
— Какво искаш да ти кажа? Опитвам се да чета!
— Искам…
— Какво?
— Не знам. Да оправя нещата.
Зандър отгърна още една страница.
— Не се тревожи. Няма смисъл човек да спори с теб. Мама беше права. Винаги си бил такъв.
— Какъв?
Синът му поклати глава.
— Забрави.
— Приятелче, можеш да ми кажеш…
— Не. — Зандър се скри зад книгата. — Прави каквото искаш. Вече не ми пука.
Нейтън зачака. Минутите се проточиха прекалено дълго. Най-накрая синът му отгърна нова страница и той стана и излезе от стаята.
Джипът на Илзе беше покрит със задължителния дебел слой прах. Това беше единственото превозно средство в малкия гараж и някой беше наредил купчина празни щайги пред него. Като че ли бяха тук отдавна. „От колко време никой не е карал този джип“, зачуди се Нейтън, когато взе ключовете от стелката.
Трябваше да си намести седалката, когато се качи, и отново се сети, че същото трябваше да направи и с колата на Камерън. Не знаеше какво да си мисли, затова тръсна глава и запали двигателя. Той се задави малко, защото дълго време не беше работил, но завъртя обороти и се съживи. Нейтън се заслуша в звука му. Беше ясен и сигурен.
Светна една лампа, за да вижда по-добре във вечерния сумрак, и отвори капака. Наведе се надолу и започна да проверява какво не работи — първо огледа обичайните проблемни места, а после и другите. Час по-късно вече лежеше по гръб под шасито с фенерче в ръка и все още нямаше представа каква е повредата.
Докато работеше, постоянно се отнасяше в спомени за Зандър. Вълнуваше го най-вече един от времето, когато синът му беше на около осем години. Двамата лагеруваха по време на едно от първите му самостоятелни гостувания, когато Нейтън се събуди в ланд крузъра и открил спалния му чувал празен. Нейтън се ослуша в очакване да чуе звука от урина върху твърдата земя навън или шумоленето на пакет със зърнена закуска. Когато не чу нито едното, нито друго — всъщност, когато не чу абсолютно нищо — извика името му. И не получи отговор.