Тогава Нейтън стана. Беше задушно, а дрехите лепнеха по изпотеното му тяло. Отново повика Зандър и този път сам усети притеснението в гласа си. Не получи отговор.
Страхът го завладя мигновено. Нейтън излезе до джипа. Сърцето му биеше силно, докато оглеждаше района, почти заслепен от ужас. До обяд температурите щяха да надвишат четиридесет градуса. Дете с телосложението на Зандър щеше да издържи половин ден, в зависимост от това дали има вода и късмет. А Нейтън не знаеше от колко време го нямаше. Много по-малки деца от сина му, дори наскоро проходили, можеха да вървят с километри. Някои ги намираха твърде далеч от дома им. Едни изваждаха късмет, за други беше прекалено късно.
Слънцето тъкмо беше изгряло. Когато се увери, че наоколо няма и следа от сина му, Нейтън се противопостави на разкъсващото го желание да избере една посока наслуки и да побегне натам. Вместо това се насили да се качи в джипа и започна да обикаля в кръг.
След петнайсет минути успя да намери Зандър на едно малко възвишение. Синът му се беше изгубил, след като беше тръгнал след някаква крава и телето ѝ. Чувстваше се добре, макар и смаян от паниката на баща си. Но това бяха най-страшните петнайсет минути в целия живот на Нейтън. Той прегърна силно детето си и докато се тресеше от облекчение, така му се развика, както никога дотогава. Както никога и след това.
Сега Нейтън лежеше под джипа на Илзе и го оглеждаше. Намръщи се и изгаси фенерчето. Тъкмо щеше да излиза, когато чу тихи стъпки пред гаража. Седна и погледна към вратата. Тъмнината на нощта отвън го караше да примигва. На прага се появи Хари.
— Ето къде си бил. Майка ти те търси. — Той погледна покрай Нейтън към прашния автомобил. — Какво правиш?
— Илзе каза, че ѝ създава проблеми.
— Пак ли?
— Така каза. — Нейтън стана и избърса греста от ръцете си.
Хари влезе на светло. От ръката му висеше телена кука, на която беше забил два кървави скалпа на кучета динго. Той надникна под отворения капак и гледа толкова дълго, че Нейтън започна да се дразни. Ставаше късно и вече го обземаше умора.
— Какво иска мама? — попита той.
— Да се увери, че си добре. — Хари беше застанал така, че му запречваше пътя. — Притеснява ли те мисълта за погребението утре?
— Всичко е наред. — Прясно изкопаната дупка навън не се виждаше. — Кой изкопа гроба на Кам?
— Основно аз и Бъб. Зандър и Саймън също помогнаха.
Мисълта, че някакъв бивш турист беше свършил неговата работа, подразни Нейтън.
— Трябваше да помогна.
— Да. Трябваше. — Тънките нишки кръв по скалповете изглеждаха черни на слабата светлина. — Той ти беше брат, независимо от проблемите помежду ви.
Укорителният тон накара Нейтън да се обърне.
— Моите проблеми с него ли? Ами ти? Чух, че сте се карали малко преди да умре.
Хари го изгледа накриво.
— За какво говориш?
— Саймън ви е чул. Една нощ, преди да изключиш генератора.
Хари се намръщи още повече и бръчките му станаха по-дълбоки.
— Не бих го нарекъл каране. — Палецът му погали края на телената кука. — С Кам спорехме от време на време. Както вие двамата. Знаеш как е.
— За какво спорехте?
— За същото, както винаги. Стопанисването на имота. — Хари се вторачи в земята и изражението му остана скрито в сянката. — Казах ти, че с Кам ставаше нещо и то се отразяваше на работата му. Въобще не беше съсредоточен и трябваше постоянно да го следя и проверявам.
— Според Саймън си бил гневен.
— Малко е пресилил нещата. Беше късно. Сигурно съм бил изнервен.
— Казал си, че най-добре знаеш какво се случва тук.
— Аха. — Хари се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо весело. — Е, не е ли така? Не мисля, че някой би го оспорил.
Нейтън знаеше, че е вярно. Възрастният мъж познаваше този имот по-добре от него и братята му. Въпреки това — каквото и да се случваше тук, независимо дали добро, или лошо — техните имена бяха тези, които стояха в документите за собственост. Едва сега — когато се замисли — Нейтън осъзна, че съществуването на Хари е странно несигурно. Това може и да беше неговият дом и да го приемаха за част от семейството, но сержант Лъдлоу беше прав — той беше само работник. И Камерън — или вече Илзе — трябваше само да реши, и Хари щеше да си отиде.
— Хари, Кам заплаши ли да те изгони оттук?
— Не, приятелю.
Стреляше на сляпо, но отговорът беше толкова леден и пренебрежителен, че се усъмни. Сети се за Камерън, който управляваше това място много ефективно. С твърда ръка, както самият Хари казваше. Дали брат му щеше да позволи да го предизвиква един работник, пък бил той и Хари?