Нейтън го погледна.
— Сигурен ли си?
— Да. Виж, когато имаше нужда, той ми напомняше кой е шефът. Също така искаше да си гледам своята работа. Но когато се разсееше, това означаваше повече работа тук, която трябваше да върша аз, независимо дали ми харесва, или не. Нямаше какво друго да направя, освен да я свърша. Така и правех.
— Затова ли не ни каза нищо?
— Не казах нищо, защото се чувствах зле — отвърна Хари. — И все още се чувствам зле. Исках Кам да чуе какво имам да му казвам. Може би трябваше аз да слушам по-добре. Не знаех, че онази Джена се е опитвала да се свърже с него и това го е изнервило. Ще ми се да ми беше споделил.
Нейтън помълча известно време.
— Защо смяташ, че се е тревожил толкова заради нея?
— Не знам. Навремето Кам каза, че не е направил нищо лошо, и аз му повярвах. — Хари го погледна. — Повярвах и на теб, когато потвърди историята му.
— Тя не е в Англия. Заминала е преди две седмици. Очевидно е в Бали.
Хари застина.
— Така ли е наистина?
Тишината се проточи.
— Виж — продължи работникът с по-спокоен глас, — цялата тази работа с Кам изглежда много сложна, но всъщност смятам, че е съвсем проста.
— Така ли?
— Аха. Той не беше щастлив, приятелю. Ама никак. Започвам да си мисля, че това е продължавало от много дълго време. — Хари въздъхна. — Трябва някак да избутаме погребението и да се свършва. След това всичко ще ни се стори по-хубаво.
— Сигурно си прав.
— Ще видиш. Винаги става така. Довери ми се. — Хари се намръщи, когато пак погледна към джипа на Илзе. — Още ли ще работиш? Ако искаш, ще оставя генератора включен.
Нейтън поклати глава.
— Спирам.
— Откри ли повредата?
— Не. — Беше направил всичко, за което се сети. Джипът му изглеждаше в добро състояние.
— Да, аз също не можах да открия нищо нередно. — Хари отново се загледа в двигателя. — Но имах една идея.
— Целият съм в слух, приятелю.
Възрастният мъж се поколеба, когато от мрака се чуха стъпки на верандата и гласът на Лиз:
— Хари?
— Няма значение. — Той потупа джипа. — Първо ще трябва да го погледна още веднъж. Само че няма да бързам. Бездруго на Илзе не ѝ харесва да го кара, така че едва ли ще тръгне нанякъде с него.
— Хари? — отново се провикна Лиз.
— Ще ѝ кажа, че си добре. — Той кимна към кървавите скалпове на куката в ръката си. — Май трябва да направя нещо с тези.
— Уловил си ги, а?
— Да. Исках да оправя този проблем, преди хората да дойдат утре. Бяха започнали да правят каквото си искат.
— Мислех, че Бъб ще ги залови.
Изражението на Хари му подсказа, че Бъб също е започнал да прави каквото си иска.
— Отвори ми се възможност и свърших работата — каза той. — Щом си приключил тук, ще изключа генератора след десет минути. Трябва да поспя.
Възрастният мъж завъртя внимателно куката. Скалповете бяха започнали да изсъхват и да се набръчкват по краищата.
— Очаква ни тежък ден — добави той.
Глава 28
Нейтън се събуди от пулсираща болка в слепоочията — беше се обезводнил. Присви очи на ранната сутрешна светлина и се пресегна за чашата с вода до дивана. Беше празна. Вероятно я беше изпил през нощта, но не си спомняше. Сякаш имаше махмурлук, но без забавната част, която го предхожда. Опита се да се сети колко вода беше изпил вчера. Явно не достатъчно.
Стана рязко и се подпря на стената, защото му се зави свят. Запримигва бавно и зачака замаяността да отмине. Огледа се. Нещо не беше наред.
Картината на Камерън отново привлече погледа му и Нейтън се намръщи. Тя висеше пред него и изглеждаше както винаги. И все пак нещо го смущаваше. Приближи се до нея. Главата продължаваше да го боли. Пейзажът беше същият, цветовете и формите — също. Тъмният гроб и ясното небе заплуваха пред очите му. Прозрачното петно все още беше там, но едва се забелязваше. Какво беше различно? Дали хоризонтът не беше леко наклонен? Не беше сигурен, затова се протегна и влоши ситуацията още повече, защото рамката се наклони силно на другата страна. Нейтън я намести набързо и провери дали е в права линия.
— Внимавай. — Лиз стоеше до вратата. Беше облечена цялата в черно, виждаха се само кървясалите ѝ очи. — Камерън много я обичаше.
— Да я свалим ли поне днес? Ще я прибера някъде.
— Какво? Не. Защо да го правим? — Майка му се приближи до картината, внимателно протегна ръка и я намести.