„Така е много по-добре“, съгласи се наум Нейтън.
— За да не я повреди някой — отвърна той.
— Но всички ще искат да я видят. Мястото ѝ е на стената. Камерън би искал точно това.
— Права си. Просто си мислех… Нали се сещаш — заради тематиката и случилото се.
— И все пак картината е красива. — Лиз избърса бузата си с опакото на ръката.
Нейтън дори не беше забелязал, че майка му плаче.
— Какъвто и да е бил проблемът на Камерън, той открай време беше добър художник. Тази картина ми напомня за всичко най-светло у него. Не искам да я крием.
— Добре — сви рамене Нейтън. — Просто ми хрумна.
Лиз го погледна.
— Как се справя Зандър?
— Не съм говорил с него от снощи. Все още ми е сърдит, задето се забавих толкова вчера.
— Изненадан ли си?
Нейтън се замисли над въпроса ѝ. Наистина беше малко изненадан. Не беше присъщо за сина му да се сърди дълго. Всъщност сърденето като цяло беше необичайно за Зандър.
— Не е имало нужда да се паникьосва. Когато се прибера в своята къща, ще съм съвсем сам през цялото време.
— Това е част от проблема, Нейтън. — Лиз се обърна към него. — Слушай, днес искам да поговориш със Стив. Накарай го да ти запази час в клиниката.
— Защо?
— Да ти предпише нещо, с което да си проясниш съзнанието.
— Нямам нужда…
— Имаш. Щом си мислиш, че е в реда на нещата да изчезнеш просто ей така и да изплашиш сина си, че може да направиш нещо, то тогава нещата никак не са наред. — Майка му вдигна глава, за да го погледне по-настойчиво. — Моля те, Нейтън. Достатъчно тежко ми е, че загубих едното си дете. Днес ще е най-трудният ден в живота ми. Няма да го преживея втори път.
Той не можеше да понесе болката, изписана в очите ѝ, затова просто кимна.
— Добре.
От коридора се чу шум и двамата се обърнаха. Беше Бъб. Изглеждаше леко замаян и Нейтън си помисли, че вече е започнал да пие. Или пък не беше спирал от снощи.
— Какво правим? — Брат му се олюля и се хвана за дръжката на вратата. — Възхищаваме се на шедьовъра на Кам?
Лиз потръпна от сарказма му. Нейтън вече беше сигурен, че Бъб е пил.
— Обсъждахме дали да не я свалим — каза той.
— Мамка му, не! Никой не трябва да пипа шедьовъра на Кам. В противен случай той ще се върне и ще ни преследва заради стореното. — Бъб едва сподави смеха си и майка им се напрегна.
— Какво искаш, Бъб? — попита Нейтън.
— О, да. Погребалният агент току-що се обади.
— Какво каза?
— Носят тялото.
Нейтън трябваше да облече стария костюм на баща си. Лиз го беше измъкнала отнякъде и му го подаде без никакви обяснения. Костюмът беше отпреди двайсет и пет години, но твърд като всяка рядко обличана дреха. Беше черен и сякаш беше шит за Нейтън. Той пъхна ръка в джоба на сакото и намери избелял списък с покупки, написан с почерка на баща му. Смачка хартийката, без да я прочете, и едва си наложи да не смъкне със замах сакото от себе си.
Бъб влезе в дневната и си изтърва бирата, когато го видя.
— Мамка му! За секунда си помислих… — Той отстъпи назад, преди да се съвземе. Наведе се, вдигна бутилката и забърса пода с една мръсна салфетка, без да поглежда брат си. — Видя ли се, приятелю? Ти си му пълно копие.
Нейтън се обърна и погледна тъмното си изкривено отражение в телевизора. Не се позна. Изведнъж сакото на Карл Брайт му отесня и му стана трудно да диша. Нейтън го съблече и го срита под дивана.
Зандър също се появи, облечен в единствения костюм на Камерън, но се спря на прага, когато видя, че баща му и чичо му са се вторачили в него. Костюмът сякаш беше ушит по поръчка и сега младежът изглеждаше по-висок, по-едър и по-възрастен, отколкото беше в действителност.
— Баба каза да го облека — оправда се Зандър и се вторачи в пода. — Но може би…
— Всичко е наред — прекъсна го Нейтън. — Изглеждаш добре, приятелче.
Младежът помогна първо на Бъб, а после и на баща си да си оправят вратовръзките. Нейт стоеше лице в лице със сина си и го гледаше как връзва парчето плат. Чуваше дишането му и видя едно тъмно петънце на брадата му, което беше пропуснал да избръсне. Не пропусна и малкия белег в косата му, останал от едно падане от коня, когато беше на пет години. Огледа присвитите му очи, които бяха сини като на Джаки, когато се роди, но след година станаха кафяви. На Нейтън изведнъж му се прииска синът му отново да е малък, за да може да го вдигне и да го прегърне. Вместо това той стоеше пред момчето и се чувстваше неудобно в костюма, взет назаем.
— Зандър, чуй ме, относно вчера…
— Приключих. Сега изглеждаш по-добре.