Синът му стегна здраво вратовръзката и отстъпи назад. Погледна към Бъб, който се взираше в картината на Камерън.
— Мислиш ли, че много хора ще се смутят, когато я видят днес? Заради легендата, че работникът обитава тези земи?
— Никой не вярва в тези простотии — отвърна чичо му, без да се обръща. Той отпи от бирата си и посочи с гърлото на бутилката към гроба. — Този тип е изнасилил някаква аборигенка и са го убили заради това — всички знаят историята. Нямам представа защо е станал толкова известен.
— Така ли е? — попита Зандър и се обърна към баща си, който поклати глава.
Наистина много от белите момчета правеха подобни неща, че и по-лоши, но не и в този случай. Отвори уста, за да обясни, но шумът навън го прекъсна.
Бъб се обърна към прозореца.
— Тук е — рече той.
Нейтън и Зандър се присъединиха към него. На алеята се беше появил джипът на погребалния агент — с изменения, за да може да побира двуметров товар отзад. На тръгване от Сейнт Хелънс сигурно беше лъщял от чистота, но по пътя по него се бяха натрупали прах и мръсотия и сега изглеждаше не по-поддържан от всички останали. Илзе стоеше до оградата и не го изпускаше от поглед. От двете ѝ страни чакаха малките ѝ дъщери. Приличаха на птици в черните си дрехи, а ръбовете на полите им наподобяваха пера, подухвани от вятъра.
Далеч зад тях Нейтън забеляза облак прах. Съседите пристигаха.
Службата беше кратка и по същество; водеше я един свещеник от Сейнт Хелънс, който сякаш поне си даваше сметка, че загубата на Камерън Брайт може и да е тежка, но слънцето продължава да пече все така ужасно, а сянката на евкалипта не беше достатъчна, за да приюти всички опечалени, които се потяха в костюмите си за официални събития. Нейтън беше само по риза и модерно завързана вратовръзка и оглеждаше присъстващите с интерес, който му се струваше странно безпристрастен.
Преброи около четиридесет души, облечени в най-хубавите си дрехи, с които ходеха в града, и сложили най-хубавите си шапки. Бяха се събрали доста хора. Повече от доста. Повечето не беше виждал от години, но все пак разпозна две трети от тях: Стария Том, Малкия Том, Кайли от бензиностанцията — сега с нея имаше две деца — и Джеф, който някога ѝ беше гадже, а понастоящем като че ли ѝ бе съпруг. Тук беше и онзи скапан инженер, който работеше в „Атертън“ от години — Нейтън не се сещаше за името му, защото в „Атертън“ имаше много скапаняци. Естествено, и Стив от клиниката бе дошъл. Глен го нямаше, но Нейтън не се изненада.
Сутринта отново се беше обадил в полицейския участък и разговорът отново беше прехвърлен. Сержант Маккена още работел над онзи случай с катастрофиралия автобус на север. Нейтън можеше да остави съобщение.
— Просто го помолете да ми се обади — отговори най-накрая той и затвори телефона.
Не познаваше свещеника, но от заучените фрази, които преподобният използваше, на Нейтън му стана ясно, че и той не е познавал Камерън. Общо взето, не слушаше службата, а само се взираше в съседите — косите им вече бяха посивели и бяха качили някой и друг килограм. Повечето също отвръщаха на погледа му с любопитство и учудване, сякаш бяха забравили за съществуването му.
Лиз слушаше стоически службата. Чак към края от гърлото ѝ се изтръгна ужасен пронизителен плач — когато дадоха фиданка на Софи и Ло, за да я отнесат до гроба. Гласът ѝ се извиси в призрачно, зловещо кресчендо. Тя зарови лице в ръкава си и плачът ѝ стана приглушен, а раменете ѝ започнаха да се тресат. Хари ѝ прошепна нещо, хвана я под ръка и се опита да я отведе настрана, но тя го отблъсна грубо.
Ло, с ококорени очи и лопатка в треперещата си ръка, само я погледна и започна да плаче пронизително. Софи също не издържа. Илзе отиде при тях, прегърна ги и ги поведе към къщата.
— Ами дървото? — долетя пискливият глас на Ло насред две ридания. — Трябва да засадим дървото.
Без да промълви и дума, Лиз вдигна лопатката, която внучката ѝ беше изтървала на земята, и падна на колене. Започна да копае — бързо и надълбоко — като забиваше върха в пръстта и вдигаше прах, който полепваше по черната ѝ рокля. Скръбта ѝ беше необуздана, бурна и Нейтън забеляза, че хората се чувстват неудобно и отместват погледи. Службата се бе превърнала в зрелище и на него му дойде в повече. Той пристъпи напред, вдигна другата лопатка и започна да копае заедно с майка си. Когато дупката стана достатъчно голяма, Лиз взе фиданката, сложи я в нея и я посипа с рохка пръст. „Няма да оцелее“, помисли си Нейт, защото не беше засадена достатъчно дълбоко, но поне я засадиха. Той стана и поведе майка си към къщата, без да обръща внимание на глупавите, втренчени в него погледи на съседите.