Глава 29
Час по-късно сложиха Лиз да си легне в стаята, спуснаха завесите и Стив ѝ даде успокоително. Нейтън остана сам пред вратата на дневната. Никога досега не беше виждал толкова хора в нея. Някои от присъстващите бяха излезли в коридора или на верандата въпреки жегата. Той обаче забеляза, че са оставили празно пространство около картината на Камерън.
— Поне никой не я пипа — чу един глас до себе си.
Илзе гледаше право в картината.
— Предложих да я свалим.
Снаха му се намръщи.
— Не, не и на погребението му. Хората щяха да питат за нея. Тя е наследството на Кам. Щеше да иска всички да я видят. — Нейтън долови в гласа ѝ някаква нотка, която не успя да различи ясно заради шума.
— Така каза и Бъб.
— Наистина ли?
— В общи линии. Както и мама.
— Имат право.
„Може би е така“, помисли си Нейтън. От уважение гостите стояха на разстояние от картината, но всички ѝ хвърляха любопитни погледи, като се опитваха да не изглеждат твърде жестоки.
Нейтън видя Кейти да се промушва през навалицата с поднос със сандвичи. Вместо да обиколи наоколо с него, тя го остави на масата и излезе.
Илзе я наблюдаваше с присвити очи.
— Господи! Те са абсолютно безполезни. И двамата. — Замълча за секунда. — Мога да ги уволня — добави внезапно тя, явно едва сега осъзнала, че има това право.
— Може да не ти се наложи. Мисля, че имат намерение да си вървят.
— Въпреки това мога да ги изгоня, ако искам.
— Да, мисля, че можеш.
Някаква жена с дълга до раменете червеникаворуса коса в другия край на стаята погледна Илзе и ѝ помаха леко.
— Коя е тази? — попита Нейтън.
— Не знам. Помислих, че маха на теб.
— Не мисля.
Жената помаха отново, този път малко по-колебливо, и Илзе въздъхна.
— Така или иначе трябва да поговоря с някои гости. Ще се видим по-късно.
Нейтън отпи от бирата си и проследи Илзе с поглед да отива при жената в ъгъла. Двете се ръкуваха и си размениха няколко думи, навели глави една към друга, за да надвикат шума. След малко вдовицата на брат му се обърна и го посочи. Каза още нещо, жената ѝ благодари и си запроправя път през гостите.
— Нейтън. Здравей. Всъщност махах на теб — каза тя, когато застана пред него. Усмихна му се срамежливо. — Не ме помниш, нали? Не се притеснявай. Казвам се Мелани. Сещаш ли се? Мелани Бърч? От „Атертън“.
— Мелани. — Не можеше да си я спомни.
— От „Атертън“? Или поне бях оттам няколко години. Сега отново се върнах. — Тя се засмя стеснително. — Не го мисли — с две години съм по-малка от теб, така че едва ли си ме забелязвал навремето. Бях приятелка на Джаки, когато бяхте гаджета.
— А, да. Аз не… — Нейтън пак не си я спомни, но поне все още му се усмихваше. — С Джаки сме разведени отдавна, така че…
— О, така ли? Аз също. — Мелани сви рамене. — Градско момче. Не се получи, което не беше голяма изненада. След развода пътувах известно време. Прекарах няколко години на запад и сега отново се прибрах тук. Все още работя с коне.
— Аха.
Едва сега Нейтън си спомни момичето, което виждаше от време на време на надбягванията — приятелка на Джаки, макар и не от най-близките. Косата му бе червеникаворуса и имаше лунички. В този край младите хора не бяха много, а малкото, които срещаше, идваха и си отиваха неочаквано — заминаваха да учат, да работят, отиваха си по други причини. Не беше сигурен дали тогава знаеше, че името ѝ е Мелани, тъй като имаше очи само за Джаки. Но Мелани беше красива. И тогава, и сега.
— Съжалявам, че сте се разделили с Джаки. Мислех, че всичко помежду ви ще е наред. Много си подхождахте. — Тя се поколеба, сякаш не знаеше какво точно да каже, и после му се усмихна отново. — Всички ѝ завиждахме ужасно много, защото наоколо имаше много кретени и почти никакви добри момчета, а тя те хвана адски бързо. Постоянно ни разказваше колко ѝ е забавно с теб и колко я караш да се смее.
— Така ли? — Не му се струваше вероятно Джаки да е казала всичко това. Не и в края на връзката им. И все пак — спомените бяха заровени много надълбоко — може би в началото е било така. В началото и той можеше да каже същото за нея. Погледна внимателно Мелани. — Е, как ти се струва тук?
— Бяха забравила колко е тихо.
— Да, така е. Много е тихо.
Всички мисли бяха изчезнали от ума на Нейтън. Не можеше да се сети какво да каже. Забеляза, че Илзе е в другия край на стаята и гледа към тях, но когато срещна погледа му, веднага се извърна. Тя говореше с някаква възрастна жена, която Нейтън не познаваше.