— Както и да е — каза Мелани. — Слушай, много съжалявам за Камерън. Напълно осъзнавам, че сега не е най-подходящият момент, но не знам кога ще те видя пак. Исках само да разбера как си. Имам предвид, че не знам дали въобще ходиш в града…
— Не ходя. Вече не.
— О! — Жената примигна учудено насреща му, но бързо се овладя. — Е, ако някога отидеш и искаш да пийнеш с някого, обади ми се.
— Добре.
— Ще ме намериш в „Атертън“. Казвам се Мелани.
— Мелани. Да, знам. Запомних.
— Добре тогава. — Тя му се усмихна. Преди да се обърне, го докосна по ръката по начин, по който никой не го беше докосвал от много дълго време. Топлината на пръстите ѝ остана по кожата му — беше толкова осезаема и силна, че приличаше на болка. Нейтън изпрати Мелани с поглед — тя се сля с гостите — и се стресна, когато Хари застана до него изневиделица.
— Ще бъда честен с теб, приятелю. Не мисля, че си в положение да се правиш на труднодостъпен. — Възрастният мъж му подаде нова бира.
— Господи, Хари! Дори не мисля, че тя имаше предвид точно…
— Е, никога няма да разбереш, ако не опиташ, нали? Трябва да ѝ се обадиш. Да започнеш да се показваш от време на време в града.
— Нямало я е дълго време. Не знае за…
— Онази работа с Кийт ли? Чула е. Щом живее в „Атертън“, със сигурност са ѝ казали. Не се съмнявай.
— Въпреки това не знам. Ще си помисля.
— Направи го. Защото иначе не улесняваш нещата, приятелю.
— За кого?
— За всички. За тях. За теб. — Хари кимна към гостите. — Поне им дай възможност да ти простят.
— Преди десет години им се молих. Не помогна.
— Никой не те кара да се молиш. Просто направи компромис. Може и по-голям. Много време мина.
— Хората са същите.
— Някои да. Други — не. — Хари понижи глас. — Няколко души питаха за теб. Малкия Том. Джеф. Искаха да разберат какво правиш. Върви да ги видиш. Всички знаят, че сега можеше да погребваме теб. Един ден и това може да стане, ако не внимават. И ще трябва да живеят с вината. Подобни неща карат хората да се замислят и много по-лесно да прощават.
— Така ли? Е, браво на тях.
— Просто ти казвам, приятелю.
Нейтън сви рамене. В другия край на стаята Бъб говореше с няколко мъже на неговата възраст. Илзе се беше измъкнала от старата жена и сега разговаряше със Стив.
Бяха се отделили от другите опечалени в ничията територия до картината. Илзе беше приближила глава до него и му шептеше нещо. Изглеждаше необичайно възбудена, а лекарят свиваше устни. Когато млъкна, той поклати глава. Отвори уста, за да ѝ отговори, но Илзе го прекъсна и зашепна отново, този път по-настоятелно. Гостите се размърдаха и Нейтън изгуби Илзе и Стив от поглед.
Облегна се на стената. В стаята беше горещо и разговорите изведнъж му се сториха много шумни. Остави си бирата и се пресегна за вода от съседната маса. Каните на нея обаче вече бяха празни.
— Ще отида да ги напълня — каза той на Хари.
Възрастният мъж сви рамене.
— Казах ти, приятелю. Не си помагаш, като се криеш днес.
Нейтън не отговори.
В кухнята не беше по-хладно, но поне беше по-тихо. Кейти стоеше сама до мивката и се взираше през прозореца. Стресна се, когато Нейтън остави каните на плота.
— О, извинявай — каза бившата туристка. — Помислих, че е Саймън.
— Не, аз съм. Къде е той, между другото?
— Не знам.
Нейтън отвори хладилника. Вътре нямаше студена вода. Върна се до мивката. И от двете кранчета потече топла вода, но трябваше да налее.
— Слушай… — Той пъхна каната под струята. — Двамата може и да възнамерявате да си тръгнете скоро, но все още получавате заплата тук.
— Знам. Съжалявам. Просто не се чувствам добре. — Кейти се облегна на плота и Нейтън забеляза, че наистина е малко бледа. Навярно не беше добра идея да я кара да сервира храна.
— Лошо ли ти е?
— Вероятно е от жегата.
— Лекарят е тук. Искаш ли да го повикам?
— Не, благодаря. — Кейти отиде до масата и взе друг поднос със сандвичи.
Нейтън я видя да го оставя обратно на масата, а на лицето ѝ се изписа болка.
— Виж — започна той, — ние ще се оправим. Върви да си легнеш, ако ти е зле…
— На кого му е зле? — Саймън застана на вратата с празен поднос в ръка.
— На никого — отвърна Кейти. — Просто ми стана малко горещо. Да се връщаме на работа. — Тя смени празния поднос на приятеля си с пълен. — Ти занеси това, а аз ще се заема с водата. — Кейти взе каните и се усмихна. Усмивката ѝ изглеждаше почти истинска. — И всички ще са доволни.
Тя излезе от кухнята и след миг Саймън я последва. Нейтън ги изпрати с поглед. Когато на свой ред излезе в коридора, до ушите му достигна шум от разговори — сега по-висок, тъй като хората продължаваха да излизат от претъпканата дневна.