Разпозна няколко души. Навярно трябваше да се опита да поговори с тях. Дори да намери Мелани. Този път трябваше да измисли какво да ѝ каже. Вероятно Хари беше прав. Може би хората все пак щяха да му простят.
Или пък — напоследък мрачните мисли го обземаха все по-бързо — нямаше да му простят. Трябваше му много време — години — за да свикне с живота си такъв, какъвто беше. В началото изпита силна болка, когато обществото го отхвърли, но зарастването на раната се оказа още по-мъчително. Тогава едва успя да стъпи на крака и сега ясно осъзнаваше, че втори път силите му няма да стигнат. Няколко души излязоха в коридора и тръгнаха към него. Той бързо отвори най-близката врата и влезе в стаята. В кабинета на Илзе.
Затвори вратата след себе си и въздъхна. Тук беше спокойно, шумът от дневната и коридора се чуваше само като приглушено боботене. Постоя така минута, за да се наслади на спокойствието, след което отиде до прозореца. Софи играеше на някаква игра на верандата с децата на Кайли, а Ло ги гледаше. Зандър стоеше наблизо — беше се облегнал на една колона и разговаряше с някакво момиче на неговата възраст. То му се усмихваше.
В другия край на двора една фигура стоеше сама до гробовете. Бъб. „Поне ципът му е затворен този път — помисли си Нейтън, — голям напредък.“ Брат му дори не гледаше в земята. Беше застанал до оградата, с гръб към къщата, и се взираше в далечината. Нейтън го погледа още малко, после се обърна към календара на стената. И към плановете за събиране на добитъка. Бяха написани и след това зачеркнати.
Нейтън седна на втория стол в кабинета и взе бележника от бюрото. Отгърна на частта, която Илзе му беше показала, и се зачете в бележките за събирането. Бяха много подробни и описваха какви промени в графика ще са необходими. Силните и слабите страни, рисковете и ползите. Той ги изчете внимателно два пъти, после се отпусна на стола и се замисли. Всеки от братята му беше прав за себе си. Планът беше добър, но най-напред трябваше да се изяснят някои неща. Бъб беше единственият, който все още вярваше, че брат му нарочно е отказвал да се съгласи с него. Това обаче не означаваше, че опасенията на Кам са били безпочвени.
Нейтън тъкмо щеше да затвори бележника, когато се спря. Бавно отгърна на страниците на настоящата седмица. Там не беше записано почти нищо. Заради Коледа и смъртта на Камерън работата беше намаляла, но и малкото бележки сякаш бяха въведени седмици по-рано.
Той отгърна на друга страница — деня, в който Камерън беше изчезнал. Там Илзе беше записала няколко неща. Напомняния да се обадят на няколко места и да се потърсят плащания по няколко фактури преди края на годината. Бележките от предходните седмици бяха с почти същото съдържание. Денят, в който съпругът на Илзе беше умрял, бе поредният натоварен ден в едно натоварено полугодие.
Нейтън отгърна още няколко страници напред-назад. Всичко, което Илзе беше записала, изглеждаше напълно обичайно. Той самият провеждаше същите телефонни разговори и правеше същите поръчки, само че не ги записваше така прегледно. Помисли си, че Илзе може и да не е искала да става така, а на Бъб може и да не му харесва, но тя щеше да управлява отлично имота. Налагаше ѝ се. Той тъкмо щеше да затвори отново бележника, когато нещо в долната част на страницата привлече вниманието му.
В ъгълчето ѝ имаше малка отметка със записан до нея час. Нейтън се намръщи и отгърна няколко страници, а после още няколко. Видя същия знак на всеки ден през последната година. Липсваше друга информация. Само часът варираше — между седем и девет вечерта. Нейтън се загледа в цифрите. Някъде дълбоко в себе си му се стори, че знае за какво се отнасят.
Все още се опитваше да го отгатне, когато чу шум отвън. Вдигна поглед и видя Илзе да влиза, следвана от Дъфи. Тя се сепна, щом го забеляза.
— Господи! — възкликна и сложи ръка на гърдите си. — Изплаши ме.
— Извинявай — отвърна той. — Аз просто… — вдигна бележника.
— Аха. Добре. — Илзе затвори вратата след себе си и се облегна на нея със зачервено лице.
— Какво има?
— Това е погребението на съпруга ми! — сопна се тя.
Нейтън примигна насреща ѝ. Никога досега не я беше чувал да говори с този тон.
— А нещо друго?
Илзе прекоси помещението и се отпусна на стола зад бюрото.
— От колко време се криеш тук?
— Отскоро.
Тя кимна.
— Отвън е толкова странно, нали? Да слушаш всички тези хора да говорят колко чудесен човек е бил Камерън и колко много щял да им липсва — поклати глава. — Някои дори не ги познавам, а много други не съм виждала от години. Не идват на гости и не се обаждат. Та те едва го познаваха.