— Сигурно си права.
Дъфи, която душеше около бюрото, отиде при Нейтън и той се наведе към нея. Усещаше, че Илзе го гледа. Все още се чувстваше малко замаян и жаден. Колко бири изпи? Немного, но повече, отколкото трябваше, за да се чувства комфортно в компанията ѝ.
— Извинявай. — Той понечи да стане. — Ще те оставя на мира.
— Добре. Звучи ми разумно.
Острият ѝ тон накара Нейтън да се забави малко. Той я изгледа и Илзе отвърна на погледа му.
— Хайде, върви. Не искам да те задържам — кимна към вратата тя. — Вече си с мен от… колко? Цели две минути? Отдавна трябваше да си си тръгнал.
Нейтън застина на място.
— Искаш ли да остана? — попита най-накрая и зачака отговора ѝ.
Илзе мълча доста дълго. Най-накрая си пое дълбоко въздух.
— Говорих със Стив. За Камерън и… — Тя наведе глава. — И за Джена.
— Да не би да ти е казал нещо, което те е разстроило?
Илзе изсумтя.
— Не. Всъщност точно обратното. Не каза нищо. Исках да сподели какво се е случило според него навремето, но той не каза нищо. — Тя погледна Нейтън. — Ти спомена, че ѝ е повярвал. Тогава защо е толкова потаен сега?
— Е, сама го каза. — Той сви рамене. — Това е погребението на съпруга ти. Може би се опитва да те предпази.
— Мен? — Илзе почервеня от яд. — Той изобщо не се опитва да предпази мен, а Камерън. Винаги всичко се върти около Камерън. Той е мъртъв, а ние продължаваме да стъпваме на пръсти. Не пипай картината му! Не се съгласявай с плана на Бъб! Не говори за… — Тя млъкна. — Извинявай. Днес е много тежък ден за мен.
— Знам. За всички ни е така.
Илзе си пое дълбоко въздух.
— Слушай, не ми обръщай внимание. Ако искаш да си тръгваш, върви.
— Илзе, не е…
— Не е, знам. Разбирам. Всичко е наред. — Тя махна с ръка. — Както и да е, навярно трябва да излезеш навън. Сега е най-подходящият момент хората да те видят.
— И Хари така каза.
— Трябва да го послушаш. — Последва кратко мълчание. — Кой знае? Приятелката ти може да те търси.
— Мелани?
— Така ли се казва?
— Така каза. Почти не я помня.
— Но тя те помни.
— Е — усмихна се Нейтън и вдигна рамене, — можеш ли да я виниш?
Най-накрая Илзе също се усмихна.
Той избута стола си настрани.
— Може би наистина трябва да се връщам. Иначе Хари и Зандър ще забележат, че ме няма, и ще започнат да си мислят какво ли не.
— Е, успех — пожела му Илзе. — Вероятно нямаш чак толкова голяма нужда от него, колкото си мислиш.
— Вероятно. Но… — Все още чуваше шумотевицата отвън. — Ти беше права. Не съм виждал повечето хора от години. Те може и да забравят какво съм направил, но от мен какво се иска — да забравя какво направиха те ли? Минаха десет години. От цялата работа пострадаха Зандър и добитъкът ми, а някой отрови кучето ми…
Илзе вдигна поглед.
— Наистина ли? Така ли умря Кели? Не знаех.
— Аха — отвърна Нейтън. — Не че някой ми вярва.
— Защо?
— Защото няма други случаи на заложени капани с отрова. Глен и Зандър ме мислят за параноик.
Илзе се завъртя леко в стола си. Беше се намръщила.
— Почакай. Я ми припомни кога се случи това?
— Преди около осемнайсет месеца.
— Миналата година Бъб залагаше капани с отрова за динго.
Нейтън застина.
— Така ли?
— Заради паричната награда. Твърдеше, че ще се мести и му трябват пари. Кам го предупреди да не слага капаните в близост с добитъка ни. Но Бъб носеше много скалпове у дома, така че очевидно все някъде ги е залагал. Мислех си… — Тя млъкна. — Кам каза, че ще те предупреди.
— Е, не ме предупреди.
Настъпи тишина. Нейтън усети слепоочията си да пулсират, а мускулите на врата и раменете му се стегнаха.
— Мислех, че губя проклетия си разсъдък — каза най-сетне той. — Мислех, че си въобразявам.
— Не. — Илзе го погледна и бавно поклати глава. — Не, не мисля. Съжалявам, Нейтън.
— И преди да се опиташ да ме убедиш, че Кам не е забравил нарочно…
— Не това щях да кажа.
— О!
— Не, всъщност според мен го е направил съвсем умишлено. — Погледът на Илзе беше ясен и спокоен. — Той ставаше малко странен, когато ставаше въпрос за теб. И не би забравил нещо такова.
Нейтън не знаеше какво да отговори.
— Но ме чуй. — Илзе се поизправи на стола. — Опитай се да не се ядосваш на Бъб, става ли? Явно и той се е почувствал ужасно, защото престана да залага капани с отрова. Не ни каза защо, но сякаш повече не искаше и да докосне капан.