— Казах на Саймън, че трябва да си вървим — продължи Кейти, — но той не искаше. Обмислих варианта дали да не си тръгна сама, но джипът и караваната са негови. Не можех просто да го зарежа тук. Бяхме заедно от три години. А и ме обича, просто не разбираше какво толкова става. Смяташе Кам за чудесен шеф. Хубаво било, че се държал приятелски. Защо не съм приемела това като комплимент? — Тя поклати глава. — Но Саймън не знаеше какво ми е на мен. Беше изтощително. Камерън беше край мен всеки ден. А и вече не му беше забавно. Продължаваше да се шегува, но усещах, че започва да се дразни. Сякаш ни беше прибрал в дома си, а аз не спазвах своята част от сделката.
Това ти е познато. „Не точно“, каза си Нейтън. Спря се. Не точно, но подобна версия. Малко незряла и непохватна, но в общи линии същата. Настоятелен флирт край огъня. Търпелива настойчивост. Туристка, която е благодарна, че е намерила някого, с когото да говори в тълпата от непознати. Ловката манипулация и добре премерените действия — когато жената се върнеше няколко часа назад във времето, щеше да осъзнае, че не е разговаряла с никой друг и цяла вечер е била само с един-единствен човек. Тогава щеше да усети тежестта на всеобщите очаквания. Това ти е познато.
— Съжалявам. — Нейтън не беше сигурен на кого говори.
Кейти наведе глава и той видя сълзи в очите ѝ.
— Бях самотна, беше ми мъчно за дома, намирах се на километри от всичко. Почувствах се смазана. Всички искаха нещо от мен. Саймън искаше да се отнасям добре с Камерън, за да е щастлив, а Камерън искаше да го правя щастлив. Уморих се от всичко и накрая… — Тя прокара опакото на ръката през лицето си. — Накрая беше по-лесно да кажа „да“, отколкото „не“. Така и направих. Позволих му да ме изчука на барбарона в класната стая на дъщерите му. Общо шест пъти.
В стаята настана продължителна тишина; през това време Нейтън чуваше приглушените разговори в коридора.
— Съжалявам — каза отново той, като този път определено говореше на Кейти.
— Вината не е твоя. Моя е. Аз съм тази, която се предаде. — Раменете ѝ увиснаха. — Но дори и тогава не стана по-добре. Камерън като че ли се отврати от мен, или от себе си. Не че престана да идва за още, но мисля, че за около пет минути се чувстваше засрамен и винеше мен за това. И тогава… — Кейти посочи плоския си корем и поклати глава. — Ако преди не беше доволен, то от това определено не остана възхитен.
— Кога му каза?
— Веднага след като самата аз разбрах. Около две седмици преди да… — Тя преглътна. — Преди да умре. Беше много ядосан. Каза ми, че трябва да се отърва от бебето. За мен нямаше проблем, защото аз също не го исках. Затова говорихме онази сутрин, преди да изчезне. Беше ми запазил час в голямата болница следващата седмица. — Очите ѝ се проясниха. — Ето защо съм сигурна, че имаше намерение да се върне. Каза ми, че трябва да отида в болницата. Аз така или иначе щях да отида, но ако смяташе да изчезне, защо да му пука?
„Уместен въпрос — помисли си Нейтън, — който поне даваше отговор на един друг.“
— Имаш предвид болницата в Сейнт Хелънс, нали?
— Да.
— Къде щеше да отседнеш през това време?
— Щях да прекарам две вечери в един от хотелите.
— Камерън е уредил всичко това?
Кейти кимна и Нейтън се сети за телефонната разпечатка. Две обаждания до Сейнт Хелънс в седмицата преди брат му да умре.
— Сигурна ли си, че Саймън не знае нищо? — попита той.
— Все още не. — Тя стисна устни в права линия. — Надявам се въобще да не разбере.
— Какво ще му кажеш, преди да влезеш в болницата?
— Не знам. Ще измисля нещо. Той е много гнуслив. Няма да иска да научи подробности. Но трябва да отида и да го свърша. Все пак не е пълен идиот. Ако научи, ще ме зареже.
Нейтън отвори уста, но я затвори. На лицето на Кейти обаче се изписа такова отчаяние, че все пак реши да говори.
— Толкова ли ще е лошо? — Той сви рамене, когато видя учудването ѝ. — Твоя работа, но не мисля, че дължиш нещо на Саймън.
— Заедно сме от три години. — Тя вдигна лявата си ръка. — Сгодени сме.
— Какво от това? Хората променят решенията си. С бившата ми съпруга бяхме женени повече от три години, но накрая тя реши да ме зареже. — Нейтън ѝ се усмихна. — Доколкото разбирам, си живее чудесно. Никога не е била по-щастлива.
Кейти се поколеба.
— Не знам. Ще си помисля.
Нейтън се оттласна от стената.
— Както и да е, слушай, точно сега не се пресилвай. Ще се оправим и без теб.
— Благодаря. Наистина. Просто не знам как се стигна дотук. Чувствах се толкова объркана и самотна. — Тя изпусна дъха, който бе задържала досега. — Благодаря, че ми повярва.