Нейтън си спомни телето, което се съпротивляваше под него. Коляно на правилното място, лакът. Лек натиск. Съпротивата можеше да се преодолее.
— Джена не е успяла да му се измъкне?
— Честно казано, може да не се е опитвала. Каза, че застинала. Мисля, че се срамуваше от себе си, но това всъщност е честа реакция. Както и да е, тя е била съвсем сама в мрака с някакъв едър и настоятелен младеж. — Стив погледна Нейтън. — Една жена може да реши, че е в неин интерес да се съгласи на нещо, но човек има избор само ако му се предложи истинска алтернатива. Иначе става въпрос за манипулация и възползване. — Той сви рамене. — Това си е изнасилване.
Нейт се замисли за Кейти. Било ѝ е по-лесно да каже „да“, отколкото „не“.
Стив не откъсваше поглед от него.
— Съжалявам. Знам, че ти е трудно да чуеш това.
Вятърът довя нечий шумен и гърлен смях. Този път Нейтън погледна откъде идва. Гостите бяха започнали да излизат на групи. Видя Мелани, чиято лъскава коса блестеше в червеникавозлатисто на слънцето. Тя срещна погледа му и му помаха.
— Тръгвам си — провикна се и посочи към хубав ланд крузър, в който двама от гостите от „Атертън“ вече се качваха. — Радвам се, че те видях.
— Аз също.
Мелани му се усмихна отново и той изведнъж си я спомни като по-млада — как отпиваше от питието си под нощното небе. Запита се дали и тя е била на партито на пясъчните дюни през онази вечер. Не си спомняше. Осъзна, че все още чака да ѝ отговори, и си прочисти гърлото.
— Може би ще се видим пак.
— Надявам се. — Тя изглеждаше доволна; помаха му още веднъж и притича до джипа.
Нейтън се обърна към Стив, който все още наблюдаваше Мелани.
— Трябва да ѝ се обадиш — каза той. — Тя ще ти помогне много повече, отколкото всичко, което мога да ти изпиша.
— Всички ми го повтарят. — Нейтън махна нетърпеливо с ръка. — Слушай, ако Джена е била толкова изплашена, защо е позволила на Кам да я откара в града след случилото се?
— Колко километра са от дюните до града?
— Дванайсет.
— Доста дълъг път да вървиш през нощта, когато си разстроен и сам.
— Можела е да помоли някого другиго.
— Мислех, че не познава никого.
Нейтън не отговори. Така беше. Джена познаваше само Джаки, която си беше тръгнала по-рано с него. Представи си Кам и Джена, които пътуват към града. Как спират пред кръчмата, където ги видял Роб, собственикът.
— Роб е видял Джена да целува Кам в джипа — каза най-накрая той.
— Наистина ли? — Стив го изгледа внимателно. — Или е видял Камерън да целува Джена, а тя му е позволила, за да я пусне да излезе?
— Господи, Стив, откъде да знам?
— Не знаеш. Точно както не знам и аз. Роб, който е гледал през прозореца на кръчмата си, също не е знаел. Както вече ти казах, мога да ти кажа само какво мисля.
Нейтън се намръщи. Забеляза Хари сред гостите; стоеше до Лиз. Тя се държеше за него като удавник за сламка, докато хората минаваха покрай нея, за да стиснат ръката ѝ и да я прегърнат. Мнозина махаха и казваха „довиждане“. Хари улови погледа му и му махна да се приближи. Нейтън не му обърна внимание.
— Джена не е казала веднага какво се е случило — рече на Стив и се изненада от отбранителната нотка в гласа си. — Не си е направила услуга, като се е преструвала, че всичко е наред.
Лекарят едва не се усмихна, но се спря навреме.
— Какво? — настоя да научи Нейтън.
— Просто ми се струва невероятно, че го казваш точно ти — отвърна Стив. — Нейтън, хората се преструват пред себе си, че всичко е наред, през цялото време. Всеки ден, година след година.
Той посочи към разотиващите се гости, които се потяха в прашните си погребални дрехи. Очакваха ги часове шофиране.
— Животът тук е труден. Всички се опитваме да го живеем по възможно най-добрия начин. Но тук няма нито един човек, който да не се самозаблуждава за нещо, повярвай ми.
Главата на Илзе се показа сред гостите. Няколко кичура бяха полепнали по горещото ѝ лице. Стив спря поглед на нея за миг и си пое въздух, като че ли искаше да каже нещо. Но само изпусна въздуха от дробовете си. Отново се обърна към Нейтън.
— В това отношение ти си един от хората, които са най-зле. Толкова си зле, че се страхуваш да си признаеш колко се е влошила ситуацията, а камо ли да го признаеш пред майка си или сина си. Между другото, и двамата ме помолиха да поговоря с теб и да ти запазя час.
— Знам. Добре.
— Наистина? Ще дойдеш ли? Без да възразяваш?
Нейтън поклати глава. Знаеше, че някъде по пътя беше прекрачил една граница — може би през последните няколко часа или през последните няколко години — и изведнъж тази граница му се стори много, много далеч назад. Вече не искаше да е сам от другата ѝ страна. Надяваше се да намери обратния път.