Още хора излязоха от къщата. Саймън беше с тях. Кейти ги следваше на няколко крачки. Държаха се на леко разстояние и един от друг, и от гостите. От време на време Кейти поглеждаше Саймън объркано, сякаш се опитваше да разбере нещо. Не се обърна нито веднъж към Илзе, която обикаляше от група на група и изглеждаше смазана.
— Ако навремето бяха разрешили случая, нещата щяха да се развият по-добре за всички ни — продължи Нейтън. Гробовете в другия край на двора бяха тихи и самотни. Нямаше никой край тях. Живите се бяха отделили от мъртвите. — Включително за Кам.
Стив кимна.
— Понякога си мисля, че трябваше да насърча Джена веднага да подаде официално оплакване. Но тук беше първото ми назначение. Бях млад и нямах опит. Сега бих постъпил по различен начин, но по онова време дадох всичко от себе си. Джена каза, че трябва да си помисли, и аз сметнах, че съм длъжен да уважа решението ѝ. След няколко дни напусна града, така че проблемът си замина с нея. — Стив сви рамене. — Но ти знаеш много по-добре от мен какви са причините за това.
Нейтън се намръщи.
— За какво говориш? Не знам защо е решила да си тръгне.
Сега беше ред на Стив да се намръщи.
— Така ли?
— Разбира се. Откъде бих могъл да знам?
Последните гости се качваха в автомобилите си. Сбогуването с Камерън беше към своя край.
— Може би си мислиш, че не знаеш, Нейтън. — Стив погледна целенасочено към другия край на двора и към двата гроба под евкалипта. — Но не можеш ли да предположиш?
Нейт отвори уста да се възпротиви, но се спря, когато отнякъде чу затръшването на врата на кола. И още една. Затвори бавно уста.
Преди двайсет и три години стоеше в същия този двор, недалеч от мястото, което Стив гледаше сега. Тогава, когато нямаше изкопани гробове, двамата със седемгодишния Бъб бяха играли с една бухалка за крикет до оградата. Бъб тренираше удари, а Нейтън му хвърляше топката.
Вече беше изминал цял ден от ужасното телефонно обаждане на градския сержант. Цял ден от изправянето на навъсените Нейтън и Камерън до стената в коридора, където трябваше да отговарят на въпросите на баща си. Цял ден, откакто Нейт се поколеба, преди да защити Кам, и цял ден, откакто брат му не му бе проговорил.
Когато забеляза мръсния джип на Карл Брайт да ръмжи по алеята, преди да спре пред къщата, Нейтън остави топката за крикет да прелети покрай него. Той продължи да се бави и да стои на разстояние от баща си, както правеше винаги когато имаше избор. Карл беше прекарал почти целия ден извън къщата. Това не беше необичайно. Нито пък фактът, че не беше записал в бележника къде ще ходи. Наежи се и затръшна толкова силно вратата на джипа, че той се разтресе.
Камерън излезе от къщата.
На Нейтън му се прииска да изсвири силно — предупредителния сигнал, който двамата си бяха създали още преди години. Внимавай, татко идва. Не го направи. Не беше сигурен какво ще се случи и — ако беше възможно — не искаше Бъб да става свидетел. Вместо това хвърли топката за крикет във въздуха и я удари с бухалката така, че да я запрати на голямо разстояние в другата посока. Бъб хукна след нея, като ругаеше и мрънкаше.
Така или иначе вече беше късно за предупреждение. Нейтън го разбра, когато се обърна. Камерън беше видял баща им, който вървеше по алеята към него. Карл също го беше забелязал. Камерън стоеше на място. И тогава, вместо да се обърне и да се скрие в голямата им къща, той слезе по дървените стъпала и изчака баща си. Карл Брайт се доближи до средния си син и едва забави крачка. Мина покрай него, като обърна глава само веднъж. И преди да се скрие в къщата, Карл кимна рязко на Камерън.
Свършено е.
Глава 32
Свършено е.
Разбира се, че беше свършено.
Карл Брайт никога не кимаше на синовете си. Нито за поздрав, още по-малко пък за одобрение. Той беше напуснал фермата за няколко часа и още на следващата сутрин Джена и приятелят ѝ бяха казали на работодателя си, че напускат. Без причина и без предизвестие, просто искаха да се махнат оттук.
По-късно Джаки каза на Нейтън, че Кийт се опитал да ги разубеди. Естествено, той беше чул какво се е случило на партито и попитал дали има нещо общо с решението им. Джена отрекла. Било недоразумение. Почувствала се засрамена и преувеличила.
Сега Нейтън седна на дивана в дневната и се загледа в просветващите на гаснещата следобедна светлина коледни лампички на елхата. Всичко, каквото беше останало от бдението, беше пръснато наоколо — навсякъде имаше празни чинии и чаши. Стив беше сред последните, които си тръгнаха, като преди това тикна едно картонче със записан час за преглед в ръката на Нейтън. Когато се качи в колата си и потегли, семейството вече се беше разделило и се беше разпиляло в къща, която изведнъж беше станала прекалено голяма и празна.