Междувременно дневната светлина помръкна. Колкото повече се усилваше бученето на потока, толкова по-предпазливо се спусках надолу. Докато изпробвах надеждността на камъните под краката си, един скален къс се откърти под тежестта ми и се затъркаля с грохот към дъното на пропастта, а аз едва не полетях след него. Със сгъстяването на мрака се сгъсти и мъглата над потока, като покри лицето ми със ситни капчици, навлажни дрехите ми и ме накара да затреперя още по-силно. Спомних си още нещо, което бях чел за жертвите на хипотермията — че преди края си стават неадекватни, губят връзка със заобикалящия ги свят. Затова с всички сили се стараех да запазя мисли си ясни.
Дадох си сметка колко близо се намирам до дъното на бездната, чак когато едва не стъпих в буйното течение на потока, толкова притъпени бяха сетивата ми от неговия рев. Залитнах назад и за малко да си изкълча глезена. Обезкуражен от сюрреалистичния контраст между синьото небе над пропастта и сгъстяващия се здрач в нея, аз се предвижвах покрай кипящата вода с изключителна предпазливост. Пръските ме измокриха. Започнах да се притеснявам, че в тъмнината мога да си счупя някой крак, преди да съм стигнал до спасителния край. Напредвах по хлъзгавия бряг, като се вкопчвах в заоблените от водата скални късове, а съзнанието и тялото ми бяха станали толкова безчувствени, та ми трябваше цяла минута да проумея, че предметът, на който се бях подпрял, бе трепетлика, а не камък; че отново виждах слънчева светлина; че малко преди това бях излязъл от пропастта и сега се препъвах из някаква гора.
„Вижда му се краят“ — помислих си аз. Трябваше само да следвам коритото на потока между дърветата до езерото. Ускорих крачка и си представих как отключвам форда. Предчувствах облекчението, което щях да изпитам, когато се мушна в колата, запаля мотора и включа парното, и почти усетих топлия въздух, който щеше да струи към мен, докато се преобличам със сухите дрехи от куфара си.
— Джейсън! Пити!
Излязох, залитайки от трепетликовата гора на брега на езерото и се взрях с присвити очи в помръкващата слънчева светлина към срещуположния му край.
Стомахът ми се сви, като видях, че колата не беше там.
Обяснението бе просто. „Пити и Джейсън са отишли да потърсят помощ. Скоро ще се върнат. От мен се иска само да се вмъкна в палатката и да опитам да се стопля.“
Но палатката също я нямаше.
— Не! — Вените на врата ми щяха да се пръснат, но аз не можех да спра да крещя: — Нееее!
16
Отричането на очевидната истина е изумителна емоция. През цялото време, докато се бях спускал по склона на урвата, ме бяха измъчвали съмнения, но тогава бях прекалено зает с оцеляването си. И сега продължавах да се самозалъгвам, че подозренията ми са погрешни. Все пак, допреди шест часа изобщо не би ми хрумнало, че собственият ми брат може да ме блъсне в пропаст, особено като се имаше предвид чувството за вина, което носех у себе си.
„Боже мой, какво ли е направил Пити с Джейсън?“
Като треперех от ярост и студ толкова силно, че зъбите ми тракаха, аз съблякох мократа риза, извадих от раницата си анорака и бързо го нахлузих. Той бе леко влажен от близостта си до потока, но след ризата допирът му до голото ми тяло ми се стори прекрасен.
Въпреки това не ми беше достатъчен, за да ме стопли. Трябваше да запаля огън, да изсуша дънките, чорапите и обувките си. След като отворих един от джобовете на раницата си и се уверих, че човекът, от когото бях закупил екипировката за лагеруване, не ме е излъгал и металната кутия с кибрити действително бе водонепропусклива, навлязох между трепетликите, за да събера съчки.
Дънките ми станаха ледено студени от пронизващия вятър, който усещах дори през анорака. За да се сгрея, се обгърнах с ръце, но започнах да треперя още по-силно. Без да осъзнавам какво върша, направих на едно равно място кръг от камъни като онзи от другата страна на езерото. В средата му сложих съчките и сухите листа, които бях събрал от земята, а върху тях — няколко клона, които бях отчупил от дърветата. После запалих една кибритена клечка, но ръката ми трепереше толкова силно, че когато я поднесох към листата, пламъкът угасна. Запалих друга клечка, като впрегнах цялата си воля, за да овладея треперенето на ръката си, и този път пламъкът стигна до листата, те запушиха, запращяха и огънят се разгоря.