Оставих тесен отвор между един от каменните блокове и канарата, откъдето да излиза димът. Защитен от вятъра и снега, почувствах, че вече не ми е толкова студено. Направих малка купчина от листа и съчки със станалите ми тромави като мечи лапи ръце, отворих непохватно металната кутия и измъкнах един кибрит. С триста зора успях да извадя една клечка. Пръстите не ми се подчиняваха, сякаш бяха чужди. Непрекъснато изпусках клечката. Накрая се намокри и трябваше да извадя друга, която, слава богу, се запали още при първото драсване. Тя се изплъзна от ръката ми, падна върху купчината от листа и клонки, като продължи да гори, и скоро лумна малък огън. Вдигна се пушек. Сдържах дъха си, за да не се разкашлям. Димът се насочи към отвора в задната част на убежището ми.
Гърлото ми бе така пресъхнало и свито, че едва си поемах въздух. Бях като зашеметен и доста дълго се взирах в металната кутия, преди обърканите ми мисли да се прояснят и да се сетя какво трябва да направя. Прехвърлих несръчно кибритите в походната аптечка. После протегнах безчувствената си дясна ръка извън убежището, загребах сняг с кутията и я поставих близо до огъня.
Постепенно снежните кристалчета се разтопиха. За да не се изгоря, издърпах ръкава на ризата върху пръстите си, хванах през него сгорещената кутия и я дръпнах по-далеч от пламъците. Тя бе толкова малка, че водата в нея едва ли бе повече от стотина грама, но на мен ми се видя като половин литър, толкова бях ожаднял. Трябваше да положа неимоверни усилия, за да не я изпия веднага, а да я оставя да поизстине.
Търпението ми бързо се изчерпа. Вдигнах кутията, като отново използвах ръкава си. Доближих я до устните си и подухах известно време, после гаврътнах топлата горчива вода. Пресъхналата ми уста я абсорбира, преди да успея да я преглътна. Протегнах трескаво ръка навън и загребах още сняг. Той се разтопи в топлия метален съд, без да се налага да го оставям до огъня. Гаврътнах и тази порция вода. И тя отново не стигна до гърлото ми. Напълних кутията още веднъж, сложих я до огъня и добавих още съчки.
Повторих същата операция много пъти. Когато потуших напълно пожара в устата и гърлото си, извадих от раницата найлоново пликче със стафиди и фъстъци и започнах да се храня, като сдъвквах старателно всеки фъстък и стафида, за да удължа мига удоволствие. Загледах се в пламъците и се замислих с тревога за Джейсън и с омраза за Пити.
19
Спомням си смътно, че излизах от убежището си, за да изчистя снега, затрупал отвора за пушека и да потърся още дърва. Всичко останало ми е като в мъгла. На няколко пъти се събуждах и откривах, че огънят е угаснал. И ако не бях измръзнал до смърт в тези случаи, то бе само заради топлината, която излъчваха нагретите каменни блокове.
Когато забелязах, че превръзката на лявата ми предмишница цялата е порозовяла от избилата кръв, изобщо не се изплаших — ръката ми сякаш принадлежеше на някой друг. Не изпитах никаква емоция и когато видях през клоните и преспите сняг пред входа на скривалището ми, че навън се е развиделило. Впоследствие разбрах, че съм прекарал само един ден в импровизираното си убежище, но докато седях затворен в него, ми се струваше, че е минала цяла вечност.
Навярно щях да лежа, изпаднал във вцепенение, докато умра, ако навесът над главата ми не бе прокапал. Студените водни капки цопнаха върху клепачите ми и ме стреснаха. Слънчевата светлина, която се процеждаше отвън, беше болезнено ярка. Помръднах главата си. Капките започнаха да падат в устата ми и имаха лек вкус на терпентин заради смолата по боровите клони. Затворих уста и изплюх събралата се вода, после седнах, за да запазя главата си суха.
Около мен затопуркаха още капки и вдигнаха пушек от почти угасналия огън. Разкашлях се, грабнах раницата си и излязох, олюлявайки се от убежището, като прегазих клоните и преспите на изхода му. Топлината на слънчевите лъчи беше прекрасна. От короните на дърветата се сипеха пухкави снежни парцали. Започнаха да се образуват ручейчета. Докато стоях в топящия се сняг, краката ми се измокриха отново, но тази мокрота беше различна — слънцето ме сгряваше, така че не се разтреперах. По местоположението на слънчевия диск в небето прецених, че е ранно утро. Колкото и да не ми се искаше да помръдвам вдървеното си тяло, знаех, че трябва да се възползвам от това затопляне на времето, защото можеше да нямам втори шанс.
Обърнах се и задържах погледа си върху подслона, който си бях изградил срещу бурята. Той беше груб и паянтов, сякаш бе дело на дете, но докато го гледах, изпитах такава гордост, каквато не беше ми доставял видът на нито една от проектираните от мен постройки.