— Готов съм да направя всичко необходимо.
Те ми подадоха чифт гумени ръкавици, после сложиха такива и на своите ръце. Започнах да оглеждам стаите на долния етаж и веднага забелязах, че сребърните съдове, които Кейт бе наследила от баба си, ги нямаше в бюфета на трапезарията. Липсваше и един сребърен сервиз за чай. От телевизионната стая бяха изчезнали DVD-то и видеото.
— Сигурно е щял да отнесе и телевизора — казах с горчивина, — само че той е с четиридесет и шест инчов екран и не може да мине през вратата на волвото. Обаче не разбирам защо не е взел форда. Той е по-просторен. Можел е да натовари в него повече крадени вещи.
Уебър явно се почувства неловко.
— Ще поговорим за това по-късно. Довършете огледа на къщата.
От кухнята липсваха микровълновата печка и кухненският комбайн, марка „Куизънарт“. От гаража бяха изчезнали куп преносими електрически инструменти. Лаптопът не беше в кабинета ми.
— А огнестрелни оръжия? — попита ме Пендълтън. — Държите ли в дома си огнестрелни оръжия? Той взел ли ги е?
— Нямам оръжия.
— Дори ловна карабина?
— Не. Не съм ловец.
Качих се по стълбите на горния етаж и замръзнах на прага на стаята на Джейсън при вида на отворените чекмеджета и разхвърляните по пода дрехи. Трябваше да използвам цялата си воля, за да вляза вътре и да се огледам.
— Синът ми държи спестяванията си в един буркан на бюрото си.
Бурканът го нямаше.
Почувствах се още по-зле, когато видях хаоса в собствената си спалня. Като стъпвах по роклите на Кейт, които се въргаляха по пода, приближих до стенния гардероб.
— Липсват четири куфара.
Значението на собствените ми думи се стовари върху мен, краката ми се подкосиха и се наложи да се облегна на касата на вратата.
До този момент смятах, че Пити е преровил набързо шкафовете и гардеробите, търсейки нещо за крадене. Но сега, като се вгледах по-внимателно, почувствах нов прилив на надежда, защото разбрах, че дрехите на Кейт и Джейсън не са били разхвърляни с тази цел — някои от тях липсваха.
— Ако ги е убил, нямаше да им опакова дрехи за из път — казах на детективите. — Те са живи. Трябва да са живи.
Замаян от тази перспектива, продължих с огледа, както ме беше инструктирал Уебър. Някои от моите дрехи също липсваха. Спестяванията ми за черни дни, които възлизаха на пет хиляди долара, бяха изчезнали от дъното на чекмеджето с бельото ми. Пити не беше пропуснал да вземе и кутията с бижута на Кейт, както и златния ми „Ролекс“, който носех само в специални случаи. Ала всички тези неща бяха без значение за мен; интересуваха ме само Кейт и Джейсън.
Междувременно оперативните работници продължаваха да фотографират хаоса в спалните и да снемат отпечатъци. За да не им пречим, детективите ме отведоха на долния етаж. Отново изпитах чувството, че къщата вече не ми принадлежи.
— Защо волвото? — попитах ги аз. Гласът ми сякаш идваше от някъде далеч. — Казахте, че ще поговорим защо е взел него вместо форда, при положение че той може да побере повече крадени неща.
— Да — отговори неохотно Пендълтън. — Но волвото има едно предимство пред форда.
— Не разбирам какво имате предвид.
— Голям багажник.
— Голям…? — Прозрението ме накара да седна.
— Може би не е добра идея да се впускам в детайли.
— Кажете ми. — Превързаните ми ръце ме заболяха, когато впих пръстите си в тапицираната с кожа седалка на стола. — Трябва да знам.
Уебър отмести поглед встрани, сякаш не смееше да ме погледне в очите.
— По всичко изглежда, че той се е върнал тук със сина ви и после се е справил с жена ви. Допускаме, че ги е вързал и е запушил устите им.
Изпитах чувството, че в китките ми се впива въже.
— Не е можел да поеме риска да шофира през града с жена ви и сина ви, овързани на задната седалка. Рано или късно някой е щял да ги забележи — намеси се Пендълтън.
— Така че ги е сложил в…?
— При положение, че вратата на гаража е била затворена, никой нямало да види какво прави.
— Исусе. — Представих си вонята на бензин и изгорели газове в багажника на волвото и ми се повдигна. — Как ли са дишали?
Внезапно си спомних с какво измъчено изражение Пити ми бе разказал как похитителите му го бяха наврели в багажника на колата си.
Стресна ме пронизителен звън. Уебър пъхна ръка под спортното си сако и откачи от колана си клетъчен телефон. После ми обърна гръб, закрачи към пианото, на което Кейт обичаше да свири, и заговори приглушено.
Разговорът приключи и той прибра телефона си.
— Нещо ново? — попитах напрегнато, изпълнен с надежда.
— Открили са волвото. На една отбивка край междущатско шосе двадесет и пет.