— А Кейт и Джейсън? Били ли са…
— Нямало ги е в колата. Той е напуснал щата. Уайомингската полиция е открила волвото северно от Каспър.
— В Уайоминг?
— Той е смятал, че разполага с достатъчно време и че липсата на волвото ще бъде открита най-рано след няколко дена — каза Уебър. — Но не е бил сигурен дали жена ви няма уговорка да отиде някъде в съботната вечер или някои приятели да дойдат тогава на гости, за която тя не му е казала, независимо какво е направил, за да го изкопчи от нея.
Усетих студ при мисълта за страданията, които може би е изтърпяла Кейт.
— Най-доброто решение за него е било да отведе жена ви и сина ви надалеч, преди някой да е заподозрял, че нещо не е наред. Най-близкият банков автомат е записал, че в шест часа и двадесет и една минути от вашата сметка са били изтеглени петстотин долара — най-голямата сума, която може да бъде взета от автомата в рамките на един ден от един и същи човек. На видеозаписа на тегленето се вижда някакъв мъж, но той е с наведна глава и лицето му остава скрито.
Обля ме студена пот, понеже разбрах, че Пити е принудил Кейт да му каже номера на сметката ни.
— По всичко изглежда, че той е карал до падането на нощта, после се е възползвал от прикритието на мрака, за да отнеме нечий чужд автомобил на отбивката от магистралата след град Каспър. Най-лесна мишена би бил някой самотен шофьор, но понеже в близост до отбивката не е бил открит труп, можем да предположим, че той или тя е в колата заедна със сина ви и жена ви. А докато шофьорът не бъде обявен за изчезнал, няма да знаем какъв автомобил да търсим.
— Трима души да дишат в един багажник? Исусе!
Изражението в очите на детективите ми подсказа какво си мислеха. Като се имаше предвид колко опасен бе Пити, може би в багажника се опитваха да дишат само двама души. Шофьорът навярно вече не бе между живите.
— Уайоминг? По дяволите, защо ще ходи в Уайоминг? — Изведнъж си спомних един от разговорите ми с Пити. — Монтана.
— Произнесохте името на този щат доста натъртено — каза Пендълтън. — Защо?
— Монтана се намира на север от Уайоминг.
Те ме изгледаха неразбиращо.
— Не, чуйте ме. Брат ми каза, че когато ме видял в шоуто на Си Би Ес „Неделно утро“, е закусвал в Монтана. В едно крайпътно ресторантче в Бют. Може би затова отива на север. Може би нещо го тегли обратно към Монтана.
Уебър за първи път се оживи.
— Добре. — Той припряно извади телефона си. — Ще изпратя на щатската полиция в Монтана описанието на този тип, на жена ви и на сина ви.
— Ще се свържем с полицейския участък в Бют — добави Пендълтън. — Може би те ще знаят нещо за нашия човек. Ако някога е бил арестуван, ще имат негова снимка, която ще можем да разпратим до всички полицейски участъци.
— Ако изобщо се е представял там с името Питър Денинг — казах аз, като гледах унило в пода.
— Ще проверим това. Отвличането на хора от един щат в друг е случай, от който ще се заинтересува и ФБР. Федералните ще сравнят отпечатъците, които открихме, с тези от картотеката им. Ако този тип някога се е подвизавал под фалшиво име, ще имаме доста голям шанс да разберем какво е било то.
Отчаяно се опитах да повярвам на думите им.
— Имате ли скорошна снимка на жена ви и сина ви?
— Върху камината. — Погледнах натам. Лъчезарните лица на Кейт и Джейсън накараха сърцето ми да се свие. Снимките бяха мое дело. По принцип знанията ми за фотографията се изчерпваха с това кой бутон на фотоапарата да натисна, но през онзи ден бях извадил късмет. Карахме ски в Медните планини или по-скоро се опитвахме да караме, защото двамата с Кейт непрекъснато падахме. За разлика от нас, Джейсън се справяше отлично. Той не спря да се смее през целия ден. Ние с Кейт също, въпреки синините си. На снимките Кейт беше облечена в червено скиорско яке, а Джейсън в зелено, и двамата държаха плетените си скиорски шапки в ръце, пясъчнорусата коса на сина ми и златистата коса на жена ми проблясваха на слънцето, бузите им бяха румени.
— Ще ви върнем фотографиите веднага, щом направим копия — каза Пендълтън.
— Задръжте ги, колкото е нужно. — Но истината бе, че не исках да се разделям с тях. Празните места върху камината засилиха чувството ми за самота. — Ако ви трябва още нещо — каквото и да е то, — просто питайте.
„А това, от което те се нуждаят най-много — помислих си аз, — е молитвите ми да бъдат чути от Бог.“
3
През това време телефонът в къщата беше звънял многократно. На позвъняванията бе отговарял един от полицаите. Сега той ми даде списък с имената на обадилите се. Повечето бяха репортери, които искаха да вземат интервю от мен. От телевизията. От радиото. До довечера целият щат щеше да знае за случилото се.