— Надявам се, че няма да имате нищо против да получавате пощата ми.
— Разбира се. Няма проблеми.
— Помолих полицията и ФБР да ви съобщят, ако научат нещо.
Пейн кимна.
— Ще ви се обадя на секундата, щом чуя нещо. Само ми оставете номер, на който бих могъл да ви открия, и…
— Засега не мога да ви дам такъв. Ще ви се обаждам аз.
— Значи не знаете къде отивате?
— Не съвсем.
— Но вие не можете да се качите на самолет, без да сте направили резервация за билет до някакво място.
— Няма да пътувам със самолет. Възнамерявам просто да се кача в колата и да потегля. Да разгледам страната. Да отида там, където ме отведат пътищата.
Очите на Пейн се присвиха.
— Кого заблуждавате?
— Не ви разбирам.
— Ще отидете, където ви отведат пътищата? За малко да ви повярвам. Намислили сте нещо. Какво е то?
— Вече ви казах. Просто имам нужда да се махна оттук.
— Тревожите ме.
Извърнах очи към аквариума, за да избегна погледа му.
— Не ми казвайте, че отивате да го търсите.
Продължих да гледам аквариума.
— И как, по дяволите, смятате да го намерите? — настоя Пейн. — Това е невъзможно. Нямате никакъв шанс.
Най-накрая го погледнах:
— Направих всичко друго, за което се сетих.
— Без никакви насоки? Дяволски сигурно е, че ще отидете там, където ви заведат пътищата. Просто ще скитате насам-натам.
— Но аз разполагам с насоки.
Пейн наведе туловището си напред.
— Кажете ми ги.
— Трудно е за обяснение.
— Все пак опитайте.
— Пити искаше да заеме моето място.
— Е, и? — Пейн изглеждаше объркан.
— Сега аз ще се опитам да направя същото. Ще се поставя на мястото на Пити.
— Какво?
— Ще се вмъкна в съзнанието му. Ще разсъждавам като него. Ще се превърна в него.
— Исусе — прошепна Пейн.
— В края на краищата нали сме братя.
— Господин Денинг…
— Да?
— Съжалявам ви от цялото си сърце. Господ да ви е на помощ.
Трета част
1
Да се вмъкна в съзнанието на Пити? Да мисля като него? Изглеждаше отчайващо, да, но каква друга алтернатива имах? Поне щях да правя нещо. Така щях да предпазя собственото си съзнание от лудостта.
Отидох на улицата, където бях срещнал Пити за първи път — недалеч от входа на моя офис или това, което някога бе мой офис. Беше малко след два на обяд, същият час, в който се бе състояла срещата ни преди една година. Пити беше извикал името ми някъде зад мен, което означаваше, че ме бе чакал, застанал вляво от въртящата се врата на сградата. Приближих се до бетонния бордюр на цветната леха, където предположих, че е бил седнал. Загледах се във входната врата, като се опитвах да се поставя на негово място. Защо не беше влязъл в офиса ми? Докато седях на бордюра с чувството, че съм невидим за преминаващите хора, разбрах каква бе причината. В офиса ми Пити щеше да е под мой контрол, а на тротоара, където ме беше повикал, появявайки се зад гърба ми, господар на положението беше той.
Припомних си първия ни разговор, този път от негова гледна точка: как ми казва неща, които би могъл да знае само брат ми, как вижда изумлението ми, как ме убеждава. Отидох до магазина за деликатеси от другата страна на улицата, където бяхме продължили разговора си. Седнах там, където беше седял той. Представих си как съм изглеждал в неговите очи, докато продължаваше да ме убеждава, че отдавна изчезналият ми брат се е завърнал. Отидох в дома си, като си представих как той влиза вътре, оглежда се и вижда имуществото ми — неща, които никога не е могъл да притежава. Тогава ли се беше зародил планът в главата му? „Аз заслужавам това, а не ти“ — навярно си беше помислил Пити. Докато е докосвал тази или онази вещ, се е мъчил да прикрие гнева си. Ти съсипа моя живот, а ето какво си получил в замяна, копеле такова.
Ясно бе защо е пожелал Кейт — дългите й крака, съблазнителната фигура. Но Джейсън? Какво си бе помислил в действителност за него Пити? Проклет досадник. Биографията на Пити не предполагаше да притежава бащински инстинкт. Но Джейсън бе част от това, което Пити би могъл да има, ако не бях съсипал живота му, като го изгоних от бейзболното игрище. Джейсън беше неразделна част от имуществото, привлекателната съпруга и голямата къща, затова Пити бе пожелал и него. Той бе пожелал всичко, което притежавах.
Припомних си как бяхме вечеряли заедно и колко любезно се бе държал Пити, как беше помогнал при измиването на чиниите. След това беше играл на бейзбол с Джейсън. Сигурно бе ненавиждал всяка секунда от играта, така както бе ненавиждал моментите, в които е трябвало да се преструва, че си спомня с радост за детството ни. Но най-лошият, най-омразният момент от всички за него трябва да е бил онзи, в който му дадох бейзболната ръкавица, която бе изпуснал, когато са го сграбчили мъжът и жената. Сигурно му се бе приискало да ми я навре в гърлото.