Той е трябвало да закупи още храна. На следващата отбивка видях ресторант на „Макдоналдс“, вкарах волвото в алеята за автомобили и си поръчах един Макмъфин с яйце, кафе и портокалов сок. Докато чаках реда си зад другите коли, се намръщих при вида на брадясалото си лице в огледалото за задно виждане. Това, което ме разтревожи, не беше наболата ми брада. В стремежа си да мисля като Пити, бях забравил нещо много важно — белега на брадичката му. Нещо, което се набиваше на очи. Извадих химикал от джоба на ризата си и си драснах една черта на мястото, където се намираше белегът на брат ми. Исках да разбера как се чувства човек, когато хората зяпат брадичката му.
Докато плащах поръчката си, жената зад касата посочи към следата от химикала.
— Господине, имате…
— Да, знам. Изглежда не съм успял да изтрия проклетата драскулка.
Бях възнамерявал да питам жената дали наблизо има места за къмпинг, но реших, че й изглеждам подозрително, така че просто се качих в колата си и потеглих. Присвих очи заради блясъка на слънцето и реших да оставя брадата си да порасте, така че да скрие чертата на брадичката ми.
Подходящите за къмпинг места обикновено се намират край река, затова, щом пресякох Бигхорн, завих в първата отбивка от пътя. И се зачудих дали да следвам реката на север или на юг. От една табела разбрах, че наляво се намираше резерват на индианците от племето Кроу. Там едва ли щях да остана незабелязан, затова поех на север.
Не срещнах много коли. Земята беше парцелирана и оградена. След малко стигнах до черен път, който ме отведе наляво към реката. Скоро той зави надясно и продължи успоредно на речното корито, въпреки че храстите и дърветата по брега ми пречеха да видя водата. Съзрях обрасла с бурени пътека, която навлизаше между дърветата. Поех по нея, паркирах волвото зад един храсталак, върнах се назад до пътя и отбелязах със задоволство, че колата не се виждаше.
Не хранех илюзии, че Пити беше спирал точно тук, но логиката ми подсказваше, че е избрал подобно място. После по всяка вероятност брат ми се е опитал отново да успокои Кейт и Джейсън, като им е казал, че няма да ги нарани, освен ако не го принудят, че ако правят това, което им се казва, няма да пострадат. Сигурно е оставил единия от пленниците си в багажника, докато другият се изкъпе, предварително завързан с въже през кръста, за да не избяга, а после е повторил същата операция и с втория. Навярно им е позволил и да се преоблекат. А след това ги е наблюдавал как изяждат хамбургерите си.
„Ще се грижа за вас.“
Те не са знаели как да тълкуват думите му.
Макар и много изплашена, Кейт е имала на разположение цяла нощ да анализира опасността, в която са попаднали с Джейсън. По всяка вероятност вече е била решила, че единственият им шанс е тя да използва уменията си като психиатър, за да се опита да предразположи Пити.
— Благодаря за храната.
— Харесва ли ти?
Въпреки страха си, Кейт и Джейсън трябва да са били толкова гладни, че са погълнали за нула време хамбургерите си.
— Попитах дали ти харесва?
— Да — отговорила е бързо Кейт.
— Не е много, но е по-добре от нищо.
Дали в думите му се е криела заплаха, че ако му създават неприятности, той ще се погрижи да получават именно това — нищо? Кейт сигурно е отпила още една голяма глътка безалкохолно, като е знаела много добре, че тя е напълно недостатъчна за обезводнения й организъм. Навярно е отметнала разрошената коса от лицето си, осъзнавайки, че трябва да изглежда колкото се може по-представително. Накарай Пити да мисли за теб като за човешко същество, а не като за предмет. Благодари му за загрижеността, която е показал. Дръж се така, сякаш ситуацията е нормална. Накарай го да положи усилия, за да изпита задоволство, че е бил оценен.
Ами Джейсън? Като се имаше предвид колко бе малък и че не притежаваше опитността на Кейт, той сигурно е бил обезумял от ужас. Кейт не е имала възможност да го успокоява с думи в багажника, защото устата й е била запушена. Не е могла и да го инструктира как да се държи. Можела е само да му хвърля скришни погледи и да се надява, че ще разбере мотивите й, че ще последва нейния пример.
— Какво ще правиш с нас? — навярно го е попитала тя, когато времето й се е сторило подходящо.