— Нали ви казах, ще се грижа за вас.
— Но защо трябваше да…
— Ние сме семейство.
— Семейство? — Не показвай емоциите си. Дръж се така, сякаш и нелепото изглежда нормално.
— С Брад се случи нещастие.
— Какво?
— Падна от една скала. Аз ще заема неговото място.
Стомахът на Кейт се е преобърнал, сякаш тя е паднала от скалата.
— Сега аз съм твой съпруг. Джейсън, ти си мой син.
Като се е борела, да удържи сълзите, които са напирали в очите й, Кейт вероятно е повторила предишните думи на Пити, наблягайки на важността им:
— И ще се грижиш за нас.
Пити сигурно не бе запознат с така наречения „стокхолмски принцип“, но бе достатъчно умел манипулатор, за да се досети сам за същността му. Като мине известно време, пленниците се изтощават от силните емоции и стават апатични. Благодарни и за най-малката проява на внимание, те се примиряват с участта си и се привързват към похитителите си.
Вероятно именно на това се е надявал Пити. Но той, разбира се, не бе свикнал да се грижи за жена и дете. Закуската е свършила бързо и пред него е изникнал проблемът какво ще ядат за обяд и вечеря. Едва ли е бил помислил за това предварително, но дори и да го е бил направил, как биха могли да се запазят хамбургерите и картофките толкова дълго годни за ядене, пък и по какъв начин биха могли да ги претоплят? Трябвало е да купи хладилна чанта, газов котлон, тенджери, тигани и… Идеята да заеме моето място вече не му се е струвала толкова добра. Всичко е започнало да става прекалено сложно. Ами ако е признал пред себе си, че е допуснал грешка и се е захванал с работа, която не е по силите му? Ами ако е осъществил мераците си спрямо Кейт и Джейсън, после ги е убил заедно със затворения в багажника шофьор, скрил е труповете им, отишъл е в най-близкия голям град, зарязал е там крадената кола, купил си билет за автобуса и е изчезнал нанякъде?
Тази мисъл ме накара да изтръпна. Не, това бе начинът, по който би постъпил Лестър Дант. Той щеше да убие Джейсън още в планината, после щеше да закара Кейт на някое пусто място и да се гаври с нея, докато му омръзне, а след това щеше да захвърли трупа й в някоя пропаст. Лестър Дант със сигурност нямаше да си направи труда да оставя фалшиви следи по целия път до Монтана, като се излага излишно на риска да бъде заловен. В това имаше логика само в случай че похитителят на Кейт и Джейсън бе Пити, който е искал да си присвои моя живот и да направи моето семейство свое.
Но неговото търпение трябва да е било подложено на ужасно изпитание. Единственият начин, по който е можел да заспи спокойно, без да се страхува, че Кейт и Джейсън ще се опитат да избягат по време на дрямката му, е бил да ги върне в багажника на колата. Сянката на дърветата е щяла да го предпази да не се нагрее прекалено много. Обаче е съществувал още един проблем — Пити не е знаел колко дълго е можел да си позволи да спи. Искало му се е сънят му да продължи поне осем часа. Но въпреки многобройните вентилационни дупки, Кейт, Джейсън и собственикът на колата едва ли биха оцелели толкова дълго в багажника, без да се отваря периодично капакът му, така че да излиза насъбралият се въглероден двуокис. Докато двама души биха имали по-голям шанс. Те биха разполагали с една трета въздух в повече, ако…
Тогава разбрах, че за разлика от шофьора на първия откраднат автомобил, чиято смърт е била случайна, Пити бе убил напълно преднамерено шофьора на втория.
Умирах за сън. Едва държах очите си отворени. Но щом отворих задната врата на волвото и видях куфара, раницата, лаптопа и принтера си, осъзнах, че за да мога да си легна, ще трябва да ги преместя на предната седалка. Брат ми навярно се бе подразнил по същия начин, защото и на него му се е наложило да премести за тази цел четирите си куфара. Още едно усложнение. Още едно неприятно задължение. Освен това трябваше да изключа светлината в купето на колата, за да не се изтощи акумулаторът и да оставя отворена задната врата, за да мога да изпъна краката си. Още проклети задължения.
Не, когато е планирал да отвлече семейството ми, Пити изобщо не си е представял нещата така.
7
Събудих се внезапно от шума на приближаваща се кола. Седнах на секундата. Преди да съм погледнал ръчния си часовник, разбрах по местоположението на слънцето, че бе късен следобед. Все още скрита от дърветата, колата продължаваше да бумти по черния път. С неприятен вкус в устата, аз се надигнах от задната седалка и видях между дървесните стволове, че беше камионетка — по всяка вероятност забързан нанякъде фермер. Гърбът ме болеше.