— Не съм бил там, откакто се преместихме с майка ми, когато бях малко момче.
— Тогава колко беше голям?
— Не много. Около десет хиляди души.
— Град с една фабрика — каза Пейн.
— Точно така. Баща ми работеше в нея като старши майстор. — Изведнъж усетих колко много ми липсва. — Как узнахте това?
— Гейдър ми каза, че фабриката е била затворена и преместена в Мексико преди десет години. Сега Удфорд е предградие на Кълъмбъс и населението му се е удвоило на двадесет хиляди. Имало няколко зъболекаря, но нито един от тях не бил чувал за семейство Денинг.
Въздухът при езерото стана още по-студен.
— Но сигурно познават зъболекарите, които са работели там преди тях.
— Не. Гейдър каза, че не си спомняте името на семейния ви зъболекар, нито адреса му.
Главата ми започна да пулсира.
— Беше много отдавна.
— Значи разследването стига до задънена улица. Гейдър каза, че съжалява.
— Да, обзалагам се.
— Той каза, че ако разчитате да докажете, че Лестър Дант е ваш брат с помощта на рентгеновите снимки на зъбите му, трябва да се подготвите за голямо разочарование. Както и да е, това по какъв начин би ви помогнало да намерите семейството си?
— Не знам, но разочарование е слаба дума.
Връзката започна да пращи.
— Откъде се обаждате? — попита Пейн.
— От Южна Дакота.
— Красива ли е?
— Не съм дошъл тук заради пейзажа.
— Щом възнамерявате да продължите пътуването си, искате ли един съвет?
— Стига да не е „успокойте се и си починете“.
— Не, не е. Този може да ви изненада — каза Пейн. — Ще ви прозвучи окуражително.
— Добре тогава, изненадайте ме.
— Преди да кача всичките тези килограми и да се принудя да разчитам повече на интернет, отколкото на краката си, провеждах разследванията си лично. Както се казва, око да види, ръка да пипне. Затова забелязвах неща, които другите пропускаха. Когато човек разполага със свободно време, нищо не му пречи да посети местата и хората, които го интересуват.
— Когато разполага със свободно време.
— А вие, струва ми се, имате много свободно време.
— Предлагате ми, ако искам да открия онзи зъболекар, да го потърся сам?
— Общо взето, да.
— Прав сте — съветът ви ми звучи като окуражение. Защо променихте мнението си относно моето разследване?
— Защото се тревожа за вас.
Връзката отново запращя. Напрегнах се, за да чуя думите му.
— Страхувам се, че ако не задоволите стопроцентово себе си, че сте направил всичко възможно; ако загубите надежда…
Напрегнах слуха си още повече, но пращенето се засили.
— … ще се самоунищожите.
— Ще ви се обадя по-нататък през седмицата — казах му аз.
— Какво? Не ви чувам.
Прекъснах връзката.
11
Докато си представях как и занапред денем ще спя на задната седалка на волвото в уединени места, а нощем ще шофирам колкото се може по-надалеч, осъзнах, че Пити едва ли е възнамерявал да кара по този начин още дълго. Единственият му мотив да продължи бягството си, трябва да е било откритието — сигурно е научил от новините по радиото на колата няколко дни след отвличането (медиите направо бяха пощуряли по историята), — че аз не съм загинал в планината. Той, разбира се, не е казал на Кейт и Джейсън, че съм жив. Но тази новина го е изпълнила с решителност да продължи, защото си е представил как страдам от страх и копнеж по семейството си. Никакви радостни среднощни обаждания, никакви весели пощенски картички, никакви оставени по невнимание следи, които биха отвели полицията при него. Само подигравателно злорадо мълчание.
Но, по дяволите, къде би отвел семейството ми? Помислих си за пустите земи на Южна Дакота пред мен. Едно време конекрадците са имали обичая да се крият в лабиринта на опожарени от слънцето каньони, в които климатът е толкова суров, че полицейските отряди се отказвали да ги преследват. Но този избор ми се стори твърде отчаян за Пити. Отвъд пустите земи имаше стотици мили тревисти степи, където дърветата са рядкост и нищо не спира човешкия поглед. Но Пити не би искал да е на открито. Да се скрие в степ? Не ми се вярваше. Брат ми нямаше да се чувства в безопасност, ако не е защитен от хълмове и гори.
В такъв случай дали не си беше намерил скривалище някъде в планината Блек Хилс? Може би в изоставена колиба или…
Бях стигнал дотук, воден от интуицията си. Но сега бях в задънена улица, точно както Гейдър беше заявил, че идеята за зъболекаря го е отвела до задънена улица.
Зъболекарят. „Когато човек разполага със свободно време, нищо не му пречи да посети местата и хората, които го интересуват“, беше казал Пейн.