Кимнах.
След като поспах на задната седалка на волвото до настъпването на вечерта, потеглих натам, накъдето, както осъзнах едва сега, ме беше повел моят маршрут; към мястото, където преди толкова години беше започнало всичко.
Към изгубената младост на Пити.
Четвърта част
1
Табелата изникна изненадващо пред мен. Това се случи две вечери по-късно. Бях прекосил Айова и Илинойс и сега се движех през щата Индиана по шосе 70, продължавайки непреклонно на изток. Целта на пътуването ми се намираше в Охайо, близо до Кълъмбъс. Удфорд. Родният ми град.
Ала като видях табелата за Броктън — родното място на Лестър Дант, — се намръщих. Въпреки че отдавна се бях запознал с неговото местоположение на картата, сега за пръв път осъзнах, че и той като Удфорд се намираше достатъчно близо до шосе 70, за да сложат пътен знак за отбивката към него. Погълнат изцяло от мисълта за стаматологичния картон, който се надявах да открия в Удфорд, не бях обърнал особено внимание на Броктън. В този миг обаче мислите ми внезапно промениха посоката си. Побързах да завия.
Двулентов път лъкатушеше през потъналия в мрак селски край. След тридесетина километра светлината на уличните лампи разкри пред погледа ми порутени къщи и пуста централна улица. От двете й страни се издигаха двуетажни постройки, на прозорците на някои от тях се виждаха табели с надпис „ПРОДАВА СЕ“. Оплюта от мухите неонова реклама съобщаваше „МОТЕЛ БРОКТЪН, СТАИ ПОД НАЕМ“. Той също изглеждаше порутен, но поради липса на избор, спрях пред него.
Когато отворих вратата на рецепцията, прозвуча звън на камбанка. На тавана бръмчаха ярки неонови лампи. От едно помещение в дъното се дотътри облечена в пенюар жена с подпухнали очи.
— За колко нощи?
— Две — отвърнах, твърдо решен да се позавъртя наоколо и да науча колкото се може повече.
Възрастната жена изглеждаше озадачена, че някой би могъл да пожелае да остане в Броктън повече от една нощ.
— Плаща се само в брой. — Тя назова сумата с присвити очи, сякаш смяташе, че е цяло състояние, каквото всъщност не беше.
Жената взе парите ми с явно облекчение, подаде ми ключа, прозя се и се затътри обратно към стаята си.
— Машината за безалкохолни напитки е отвън, до автомата за бонбони — промърмори през рамо тя.
— Съжалявам, че ви събудих.
— Като умра, ще имам достатъчно време да се наспя.
Във влажната нощ отвън самотна лампа осветяваше паркинга. Нямаше нито едно превозно средство пред десетте мотелски бунгала. Ключът ми беше за номер едно. Представяйки си, че съм Пити, отбелязах на ум, че всички бунгала се намираха зад това на управителката. В нощния мрак нямаше да ме видят, ако извадех от багажника си жена и дете със завързани ръце и запушени усти.
Стаята беше малка, чарашафите бяха протрити, а огледалото — прашно. Взрях се в наболата си брада. Погледът ми беше налудничав. От огледалото сякаш ме гледаше чужд човек.
2
— Познавате ли този мъж?
Управителката на мотела изглеждаше толкова уморена, колкото и когато я събудих предната нощ. Сбръчканите й устни оставиха следа от червило върху чашата с кафе. Застанала зад гишето, тя разглеждаше полицейската снимка, накланяйки я под различен ъгъл.
— Не бих го определила като красавец. Как се е сдобил с този белег на брадата?
— При автомобилна катастрофа.
— Не ми изглежда познат. И вие ли сте агент от ФБР?
— И аз?
— Миналата година един агент от ФБР ме разпитва за този тип.
Оптимизмът ми се спъхна. Ако Гейдър беше наредил да се провери повторно биографията на Дант, значи просто си губех времето.
— Трябва да ви е сторил голяма злина, щом продължавате да го търсите — добави тя.
— Така е. Наистина голяма злина. Името Питър Денинг звучи ли ви познато?
— Не.
— А Лестър Дант?
— Дант. — Жената се замисли за миг. — Това е името, за което ме пита другият агент от ФБР. Тук живееха няколко семейства с тази фамилия.
Почувствах се още по-обезкуражен.
— Железарският магазин носи името на едно от тях — допълни тя, — но сегашният му собственик се казва Бен Портър.
„Губя си времето“ — повторих си наум. Изкушен да тръгна за Удфорд, реших все пак да не приемам всичко за чиста монета.
— Къде се намира железарският магазин?
3
— Не го познавам. — Бен Портър беше петдесетгодишен, както почти всички, които бях срещнал в това рядко населено градче. Работният му комбинезон бе посипан със стърготини от дъските, които бе рязал. — Но това нищо не значи.