Представих си агонията им и поклатих глава.
— Някой научи ли какво е причинило пожара?
— Лестър каза, че се бил повредил електрическият ключ в кухнята. Баща му смятал да го поправи на другия ден.
— Запознат съм със строителството. Това ми прилича на късо съединение — казах аз. — Огънят може да плъзне по проводниците и да се акумулира в стените. Когато си пробие път навън, отвсякъде едновременно избухват пламъци.
— Според Лестър е станало ужасно бързо.
— А после какво се случи? Казахте, че е останал у вас една седмица.
— Ние искахме да остане по-дълго, но една сутрин, като отиде да го извика, жена ми откри, че той беше избягал.
— Избягал?
— Бяхме му купили някой дрехи. Те липсваха. Нямаше я и калъфката на възглавницата. Сигурно я бе използвал вместо торба. От кухнята липсваха хляб, бисквити и колбаси.
— Напуснал ви е посред нощ? Защо?
— Мисля, че бе свързано с това, че съм свещеник, а къщата се намира зад църквата.
— Не разбирам. Лестър е израснал в религиозно семейство. Църквата не би трябвало да го притеснява.
— Тяхната вяра бе коренно различна от моята.
— Аз все още не…
— Дант вярваха, че Бог ни е обърнал гръб заради нашата греховна природа. А аз проповядвам, че Бог ни обича, защото сме негови чеда. И до днес подозирам, че вечерта, преди да избяга, той е чул неделната ми проповед. Сигурно си е помислил, че слуша думите на сатаната.
— И никога повече не сте го виждали?
— Не и допреди една година, когато агентът от ФБР ми показа тази снимка.
Отчаян, аз се взрях в нея — в Лестър Дант, а не в брат ми. Надеждата, върху която бях изградил моето разследване, вече не ме крепеше.
Лицето на преподобния Бенедикт стана още по-тъжно.
— С жена ми много искахме да имаме деца, но се оказа невъзможно. Докато Лестър се възстановяваше, обсъждахме с нея да му станем настойници. Когато избяга, се почувствахме така, сякаш бяхме загубили собственото си дете. — Той обърна поглед към гробището зад розовата градина. — Тя почина миналото лято.
— Съжалявам.
— Боже, как ми липсва! — Отецът погледна надолу към сбръчканите си ръце. — Последното, което чух за Лестър… — Вълнението го принуди да замълчи. — Месец след като избяга, той се появил в Логанвил. Това е градче на около сто и шейсет километра оттук. Мой приятел и колега спомена за безпомощен младеж, който един ден се появил незнайно откъде и за когото се грижели хора от неговото паство. Отидох там, за да видя дали не е Лестър и да се опитам да го убедя да се върне у дома, но той междувременно си бе отишъл. Ако го бях убедил някак си да остане с нас… — Преподобният си пое дълбоко дъх. — … може би нито една от трагедиите, които е причинил, нямаше да се случи.
— Вие сте направили всичко възможно. Вината е единствено на Лестър.
— Само Бог може да отсъди това.
Усилието да ми разкаже историята явно го бе изморило. Станах от пейката и му стиснах ръката.
— Благодаря ви, отче. Това бе мъчително за вас. Ценя усилието ви.
— Ще се моля за вас.
— Имам нужда от това. Казахте, че Орвал и Юнис са живели на юг от града, нали?
— На около дванайсет километра оттук.
— Предполагам, че сега всичко е различно.
— Аграрното стопанство ликвидира дребното земеделие. Но нещата не са се променили много. Ако поемете натам, ще видите останките от изгорялата ферма от шосето.
6
Не си спомням шофирането на юг от града. Бях толкова изумен от наученото, та бе цяло чудо, че не изхвърчах от тесния път и не се блъснах в нещо. Нямах никаква идея защо отивах на мястото на пожара. Но другата алтернатива бе да поема с празни ръце обратно към Денвър, а аз отказвах да направя това. Отново си спомних думите на Пейн: „Когато човек разполага със свободно време, нищо не му пречи да посети местата и хората, които го интересуват.“ За мен порутената ферма на семейство Дант се превърна в едно от тези места.