Табелата край пътя бе потъмняла от времето и почти скрита от избуялите храсти. Но някакъв вътрешен импулс ме накара да я забележа, изостряйки вниманието ми. Голямо парче шперплат. Надписът, навярно някога черен, сега бе избледнял до сиво:
„ПОКАЙ СЕ“.
Това бе всичко, но бе достатъчно да ме накара да осъзная, че навлизах в земите на клана Дант. Вдясно, отвъд пасището, видях фермерска къща. Беше далече, но дори от пътя си личеше, че бе килната на една страна, готова да рухне, и че прозорците й бяха счупени. Покривът на обора в съседство до нея се беше продънил.
Обаче преподобният Бенедикт бе казал, че имотът на Орвал Дант се е намирал отляво, така че насочих вниманието си натам и скоро забелязах редица от почернели пънове, които очертаваха нивя с избуяли до коляно посеви. Стигнах до малка горичка, където високи обгорели стволове стърчаха сред сравнително по-ниските, гъсто израсли млади дървета. Зад нея отново се ширваше открито пространство и пред очите ми се разкриха обраслите с бурени коловози на черен път, дълъг около четвърт километър, който стигаше до голяма тъмна купчина, издигаща се до друга горичка.
Пред мен се изпречи метална порта, заключена с верига. Слязох от колата и пробвах катинара, но той не поддаде. В усилващия се вятър се усещаше влага. Преди това небето беше кристално синьо, но сега се бе запушило и притъмняло на хоризонта. Дъждът щеше да ме достигне едва след няколко часа. Въпреки това отидох до колата и си взех раницата, в която освен всичко останало, имаше суха храна, вода и дъждобран. Най-много се нуждаех от дъждобрана, но бях научил от собствен опит, че дори една съвсем безобидна разходка в гората може да не завърши както си очаквал. Освен това си бях извадил поука от случката на отбивката за почивка преди три дни. Пистолетът ми бе в раницата.
Усетих успокояващата й тежест на гърба си, докато прескачах оградата. Като тупнах от другата страна, около краката ми, обути в маратонки, се вдигна облак прах. Поех напред, но гледката на заобикалящите ме храсти извика в паметта ми спомена за едно преживяване с Кейт и Джейсън през лятото, година преди тяхното отвличане. Един мой приятел архитект си бе купил стара колиба високо в планината. Избуялите дървета и шубраци почти скриваха грубата постройка, така че една неделя той покани неколцина приятели и мен да му помогнем да разчисти мястото, обещавайки в замяна да ни нагости с печени на скара пържоли и бира на корем. Поканени бяха и семействата ни. На Джейсън му се стори забавно да работи край мен, като помагаше да се извличат настрани отсечените храсти, и аз се почувствах горд, че малчуганът се трудеше толкова здраво. Кейт много се смя, когато той й отказа да му избърше мръсотията и потта от лицето, защото щял да заприлича на мамино детенце.
Сега, разстроен от мисълта, че не бях напреднал в издирването им, ускорих ход, пришпорван от изпълващия ме гняв. Крачех колкото мога по-бързо, слънцето печеше в лицето ми, покрито с капчици пот, джинсите и ризата залепнаха за тялото ми.
Четвърт километър беше твърде късо разстояние за мен. Бях толкова бесен, че можех да пробягам дори няколко километра, както правех, преди да напусна Денвър. Но там бях изпълнен с надежда, докато безумното ми бързане по този черен път отразяваше обхваналото ме чувство за пълно поражение.
Стигнах до края и забавих крачка. Голямата купчина, която бях видял от шосето, се оказаха почернелите стени на порутена дървена постройка. Гредите й се бяха превърнали в дълги овъглени парчета, нападали хаотично в безформен куп. Пролуките бяха запълнени с пожълтели листа. Бодливи храсти и пълзящи растения, чиито триразделни листа издаваха, че са отровен бръшлян, бяха поникнали върху развалините. Отвъд тях имаше по-голяма постройка (вероятно оборът), също така обгоряла и рухнала.
Усетих студени тръпки, въпреки че бях плувнал в пот. Упрекнах се, че пречупвам гледката през призмата на настроението си. Все пак не можех да пренебрегна случилото се тук. Родителите на Лестър Дант бяха изгорели на трийсет крачки от мястото, където стоях. Налегна ме отчаяние.
„Какво правя тук, по дяволите?“ — помислих си аз. Канех се да се върна при колата, когато нещо оттатък руините привлече вниманието ми — квадратен участък, около девет на девет метра, ограден от ниска каменна стена. Камъните бяха почернели от огъня. Някои се бяха откъртили. Тръгнах през отломките към ограденото място, като се стараех да избягвам отровния бръшлян. В стената — там, където някога бе имало врата, зееше дупка и когато приближих, видях, че и този участък бе затрупан със сухи листа и бе обрасъл с отровен бръшлян и трънливи храсти. Но сред хаоса забелязах разположени на равни разстояния една от друга издатини. Като пристъпих още по-напред, си дадох сметка, че представляваха малки купчинки от камъни, наредени в правилни редици. Подредбата им бе твърде позната, за да не се досетя, че стоях пред гробище. Вместо надгробни могили, тук имаше вдлъбнатини — пръстта се бе слегнала върху изгнилите дървени ковчези и разложените тленни останки. Това явление се среща във всички стари гробища. Единствената причина, поради която не се случва в съвременните, е, че сега ковчезите са метални, а гробовете имат циментови стени и се затварят с бетонна плоча, след като покойникът бъде спуснат вътре и скърбящите си тръгнат.